— Добре ли си? — попита я Роланд и коленичи до нея.
Тя кимна, но не намери думи, с които да изрази благодарността си.
— Можеш ли да се изправиш на крака?
Тя си пое дълбоко дъх, за да успокои бясното биене на сърцето си, и протегна ръката си в мълчалива молба да почака. Не отделяше поглед от убитото животно, до което бяха застанали Геоф и Джоузеф.
— За Бога! — възкликна Геоф, като клатеше глава, все едно не вярваше на очите си. — Можеше да…
— Отличен изстрел — побърза Джоузеф да заличи впечатлението от неудачно подбраните думи на младежа. Изгледа сърдито Геоф, настъпи животното и издърпа стрелата.
Лиз-Ан се изправи на треперещите си нозе, благодарна на Роланд за помощта му. Ръката му я държеше здраво за лакътя.
— Добре ли сте, милейди? — попита той отново, смръщил загрижено вежди.
Лиз-Ан все още не намираше думи, с които да му благодари. Затова се обърна и го прегърна силно. Роланд я потупа по гърба. И двамата бяха загубили дар слово. Когато другите двама младежи му се усмихнаха весело, той се усмихна в отговор и вдигна поглед към небето. Лиз-Ан продължи да го прегръща здраво дори когато страхът й изчезна. Един от стражите беше забелязал от стените на замъка какво ставаше в гората и беше вдигнал тревога. И след малко Джилбърт пристигна на местопроизшествието. Беше толкова ядосан, че не му се говореше. Отдели със сила Лиз-Ан от Роланд и я качи на коня си. Тръгнаха обратно към замъка. Минаваха по подвижния мост, когато Лиз-Ан се обърна и колебливо му се усмихна.
— Струва ми се, че сега той ще ми прости — каза тя и веднага съжали за думите си.
Смръщил силно вежди, Джилбърт дръпна юздите на коня, спря го насред моста и я завъртя с лице към себе си.
— Какво става, Лиз-Ан? Да не би да играеш някаква глупава игра?
— Не, не съм помолила онзи отвратителен глиган да ме нападне — каза тя, като потрепери при спомена. — Наистина бях много уплашена. Отначало не можех дори да побягна.
— Тогава защо си толкова доволна?
Нямаше желание да се впуска в подробни обяснения, но знаеше, че той няма да остави нещата така.
— Роланд ми беше много ядосан, задето му изиграх номер в деня, когато се опитах да предотвратя дуела между вас. Може би само малко преувеличих страха си… — Тя отправи мълчалива молба към Бога.
Но той остана безучастен. Тя заби поглед надолу, към сключените си в скута ръце.
— Моля те, не му казвай, Джилбърт. Той само ще ме намрази още повече.
— Не знам. Може би ще е най-добре, ако оставя на съпруга ти да измисли подходящо наказание.
— Няма да го направиш! — извика тя.
Той стисна замислено устни. Умишлено удължи мъките й с мълчанието си. А после поклати глава.
— Ще пазя тайната ти, сестричке. Но така или иначе, Рейналф ще научи за вашия лов. И мисля, че това ще бъде достатъчно наказание за теб.
— И какво лошо има в това?! Ти никога преди не си възразявал!
— Да. Постъпвах глупаво, като ти позволявах такава свобода на действие. Не е хубаво, че се държиш като мъж. Вече си омъжена, Лиз-Ан. Надявам се, че скоро ще имаш и деца. Ти си жена. Защо не започнеш да се държиш като такава?
В гърлото й се беше образувала буца и тя не можеше да му отговори. Никога досега не беше виждала Джилбърт толкова ядосан. Мислеше, че не може да стане по-лошо… но стана.
Изведнъж пред нея застана Рейналф, с ръце на хълбоци, със здраво стиснати челюсти. Огледа с презрение мъжките дрехи, които беше облякла, и взе празния колчан. Лиз-Ан знаеше как изглежда. Сутринта беше сплела набързо косата си, но тя се беше изскубнала и разрошила по време на лова. Дори влизаше в очите й. Лицето й беше изцапано с кал, защото беше минала в галоп през голяма локва. Съвсем сигурно беше, че не изглежда така, както един барон би желал да изглежда съпругата му.
— Ти непрекъснато подлагаш търпението ми на изпитание — каза той. — Хайде, слез от коня.
Примирила се, тя му протегна ръката си, но той отстъпи назад. Очевидно беше онова, което искаше да й покаже с поведението си: щом тя се държеше като мъж, той щеше да се отнася с нея като с такъв. Изпълнена с възмущение, тя се плъзна на земята. И застана лице в лице със съпруга си. Рейналф не обърна внимание на предупредителните пламъчета в очите й. Взе лъка й, хвърли го на Джилбърт, взе и камата й, хвана Лиз-Ан малко над лакътя и я поведе към замъка, покрай тълпата от хора, които я гледаха неодобрително. Не забави крачка дори когато влязоха в голямата обща зала. Там стоеше лейди Зара, а до нея — Уолтър. Когато Лиз-Ан влезе в залата, лейди Зара повдигна нежно изписаните си вежди. Като я дърпаше за ръката, Рейналф започна да изкачва стъпалата по две наведнъж. Все така един зад друг преминаха и по коридора, който водеше до стаята му. Когато влязоха вътре, той силно затръшна вратата и почака да види какво ще му каже тя. Лиз-Ан се чувстваше така, все едно играеше в пиеса, която й е до болка позната. Скръсти предизвикателно ръце на гърди.