Лиз-Ан беше възседнала един от конете и го галеше по гривата. Беше се замислила толкова дълбоко, че не забеляза приближаването на лейди Зара. Едва когато тя я докосна леко по коляното, Лиз-Ан сведе поглед надолу.
— Лейди Зара! — възкликна тя и скочи на земята.
— Умееш да яздиш и въобще да се справяш с конете — отбеляза лейди Зара. — Този жребец не е от лесните, но при теб идва послушно.
Лиз-Ан не знаеше дали да приеме думите й като комплимент. Животното я гледаше с огромните си очи и стоеше покорно пред нея.
— Но той ми изглежда съвсем безопасен! — отвърна тя.
Зара се усмихна. Това беше достатъчно за начало.
— Не, аз дори на шега не бих се опитала да го възседна — каза тя.
Лиз-Ан също се усмихна.
— Сигурно искате да говорите с мен?
Лейди Зара въздъхна и постави дланта си върху ръката й. Двете тръгнаха към замъка.
— Току-що ми казаха, че едно дете в селото си е счупило крака и че може би ще се наложи да го отрежат. Помислих, че ще искаш да ме придружиш.
Лиз-Ан се закова на място.
— Вие ми имате доверие?!
Зара я погледна, с което й даде да разбере, че смята въпроса й за абсурден.
— Ти вече доказа възможностите си. Раната на сина ми зарасна така, все едно не я е имало.
Лиз-Ан се усмихна.
— Разбира се, с радост ще ви придружа. — Но после изведнъж ентусиазмът й изчезна. — Дали Рейналф няма да има нещо против да отидем двете? Той ми забрани да излизам извън стените на замъка.
Зара беше възмутена.
— Нямам нужда от разрешение, за да се грижа за хората си. Рейналф е свикнал с посещенията ми в селото. Освен това ще имаме охрана.
— Добре — съгласи се Лиз-Ан. — Ще взема билките и лекарствата си и можем да тръгваме.
— Побързай — подкани я лейди Зара. На устните й заигра истинска щастлива усмивка, когато Лиз-Ан се втурна да бяга.
Охраната, която тръгна с тях, наистина беше внушителна. Водеше я самият Уолтър. Рейналф лично ги изпрати, като погали нежно Лиз-Ан по лицето и отметна косите й назад.
— Лиз-Ан — прошепна в ухото й, — моля те, не предизвиквай сър Уолтър. Независимо от състоянието, в което се намира детето, искам да се върнете преди залез слънце. Дай ми думата си, че ще се съобразиш с моите желания.
— Имаш думата ми, милорд — каза тя и му се усмихна мило.
Рейналф помисли малко, извади камата от пояса си и й я подаде. Тя позна онази същата кама, която някога й принадлежеше, и я притисна до гърдите си.
— Благодаря ти, Рейналф, съпруже мой.
Той обви шията й с ръце и я целуна. Лиз-Ан се взря в черните му, прекрасни очи.
— Макар че не го знаеш — прошепна тя, — сърцето ми ти принадлежи.
На лицето му се изписа недоверие. Тя се усмихна и сложи показалец на устните си.
— Обичам те, Рейналф Уордю — повтори тя и подкара кобилата към мястото, където я чакаха останалите.
Струваше й много да каже тези думи, защото знаеше, че той не отвръща на чувствата й. Но когато ги произнесе, й се стори, че огромен товар се смъкна от раменете й. Погледна колебливо назад. Рейналф все още стоеше там, където го беше оставила. Ръцете му бяха на хълбоците, а очите му — вперени в нея.
Яздеха бързо, защото знаеха, че детето има нужда от помощта им. Лиз-Ан се радваше на бързата езда, на вятъра в косите си, на ритмичното полюшване на жребеца, на миризмата на земята. Когато стигнаха в селото, сър Ланселин, който беше на служба при Джилбърт, им помогна да слязат от конете. Тя се усмихна, като видя познатото му лице, извади чантата с лекарствата изпод седлото и побърза да догони лейди Зара, която вече влизаше през вратата на малката колиба. Тя имаше само една стая, която беше мрачна и негостоприемна. На леглото лежеше момченце на не повече от четири години, а до него беше коленичила майка му.
— Лейди Зара! — възкликна красивата млада жена и се изправи бързо на крака.
Зара я потупа успокоително по ръката и каза:
— Не знаех, че детето, за което ще се грижим, е Лорънс.
Жената кимна и погледна сина си през рамо.
— Довели сте и лечителката? — попита тя.
Погледът й се насочи край Лиз-Ан, към сър Уолтър, който стоеше на прага.
— Да, тя е тук, Беки. — Зара протегна ръка на Лиз-Ан. — Това е лейди Лиз-Ан. Тя излекува Рейналф.
С широко отворени очи, Беки отстъпи крачка назад и се взря в жената.
— Значи вие сте съпругата на лорд Рейналф! — възкликна тя.
Лиз-Ан усети неодобрението й, но не му обърна внимание. Детето беше главната й грижа. Мина гордо изправена край неподвижната жена и коленичи до леглото.