— Казах да свалите оръжието! — прогърмя отново гласът на Филип Чаруик, когато Уолтър не се подчини. — Или ще пролея кръвта й! — И той се отдели от останалите и препусна към Лиз-Ан.
Лиз-Ан го гледаше, отметнала гордо глава назад. Той й се усмихна и направи знак на войника, който я държеше, да отстъпи назад.
— Какво? Няма ли да посрещнеш топло своя любим? — подигра й се Филип и я помилва по бузата с облечената си в ръкавица ръка.
Отвратена, Лиз-Ан се опита да избегне допира с него.
— Ц-ц-ц — зацъка с език Филип. Лицето му беше безизразно, спокойно, но спокойствието му беше измамно. Сграбчи я грубо за косата. Тя се дръпна. Замахна да го удари, но не успя да постигне много. Без да се колебае, Филип нави косата й на ръката си и приближи лицето й до своето. Лиз-Ан чу неспокойното шептене на хората на Уолтър, но знаеше, че може да разчита само на себе си. Отново замахна, като се целеше в очите му. Филип отблъсна ръката й и нави косата й толкова силно, че почти я повдигна от седлото.
— Ще те опитомя, дивачке такава! — заплаши я той.
— Никога! — закле се тя. Очите й бяха пълни със сълзи, с болка. Заби силно пети в корема на коня. Животното изцвили високо и скочи настрани от нападателя, но Филип не я изпусна. Лиз-Ан изпищя и падна на земята. Филип изсумтя доволен и се опита да я вдигне на седлото до себе си. Успя едва когато един от войниците му помогна, защото не беше много по-едър от самата Лиз-Ан. Филип високо извика, че тя му принадлежи, и впи устата си в нейната. Когато вдигна глава, с разочарование видя, че е запазила спокойствие. Защото очакваше да види гневни пламъци в очите й. Тя изтри устните си с длан и каза:
— Миришеш на гнило, Филип.
Смелите й думи й спечелиха силна плесница. Тя сложи длан на мястото, където изпита остра болка, и си помисли, че когато свършат, няма да изглежда никак добре. Ако се измъкнеха…
— Ако се наложи, ще я убия! — предупреди Филип, измъкна камата си и я насочи към корема й. — Хайде, хвърлете оръжието. Така можете да запазите живота на съпругата на барон Уордю.
В настъпилата тишина се чу гласът на лейди Зара.
— Подчинете му се! — каза тя уверено.
Вече отдавна се беше стъмнило, а те продължаваха да яздят. Бяха навлезли в гъста гора. Няколко часа преди зазоряване стигнаха до място, което беше малко пооткрито и удобно за лагер. Конете имаха нужда от няколко часа почивка. Филип помогна на Лиз-Ан да слезе от коня, а после я блъсна така, че тя падна по лице на земята. Хората му се засмяха гръмогласно.
— Това е заради нахалството ти да ме заплюеш в лицето — каза й той.
Лиз-Ан загреба шепа пръст, но успя да устои на изкушението да я хвърли в лицето му. Той можеше да я стъпче с копитата на коня си. Пое си дълбоко дъх и се изправи на крака. Гневно отърси праха от полите си. И едва тогава си спомни за скритата в бельото й кама.
— Да не се умориш, лейди Лиз-Ан — предупреди я Филип. — Искам да си свежа, когато дойдеш при мен.
Хората му отново се засмяха. Лиз-Ан мяташе горещи погледи, но сърцето й беше като бучка лед.
— Бърнард — каза Филип на един от мъжете, — настани я заедно с другите.
Здравият разум нареди на Лиз-Ан да се подчини. Да се противопоставя на Филип, означаваше да се приближава опасно до момента, когато той ще реши да я изнасили. Най-доброто място за нея сега беше там, където бяха и другите. Може би щяха да намерят начин да избягат от похитителите си.
Лагерът беше издигнат. Ръцете на всички бяха завързани. Бяха оставили свободни само две от жените. Пазеше ги многоброен отряд. Филип не оставяше нищо на случайността. Лиз-Ан седеше, свита почти на кълбо, до лейди Зара, до чиято дясна страна пък седеше Уолтър. Около тях се бяха скупчили хората на Рейналф и Джилбърт.
— Не бива да му се даваш — прошепна лейди Зара толкова тихо, че гласът й едва се чуваше. — Камата, която ти даде Рейналф, още ли е у теб?
Лиз-Ан кимна.
— Добре, моята също е у мен.
Лиз-Ан беше изненадана. Зара сложи пръст на устните си.
— Трябва да бъдем предпазливи и да действаме умно. Мислиш ли, че ще успееш да използваш твоята, когато Филип дойде за теб?
— Да.
— Това е добре. А дали ще намериш обратния път до Чизън?
Лиз-Ан беше наблюдавала внимателно пътя, по който бяха минали, затова кимна с глава.
— Да.
— Тогава, слушай… Ще трябва да доведеш Рейналф…
— Ще ми трябва кон.
— Не е много вероятно да успееш да откраднеш кон, без да те забележат. Ще трябва да тичаш. Рейналф не може да е далеч — продължи лейди Зара. — Без съмнение, той е разделил хората си на групи и те претърсват околността. Когато лагерът утихне, аз ще разрежа въжетата, с които са завързани мъжете. Може би ще успеем да избягаме. Ако не, всичко ще зависи от теб.