Тя го погледна. На клепачите й светеха ясно няколко сълзи.
— Не за себе си тъжа, а за Рейналф… И за теб. Затова, че не израснахте един до друг — като братя, каквито сте. За това, че сърцето ти е толкова студено и жестоко.
В очите на Дарт се появи твърдо изражение.
— Мисля, че щеше да обичаш и мен повече, ако животът ми не беше толкова труден. Понякога изнемогвах от работа, бях готов да умра там, на полето.
— Разкажи ми за живота си, Дарт — помоли лейди Зара.
— Никога нямахме достатъчно храна, така че трябваше да крадем, за да напълним стомасите си. Работехме толкова много на полето, че никога не можехме да се наспим. Беше или много студено… или много горещо. Винаги трябваше да казваш „да“ на господаря, когато те помоли за нещо…
— Затова ли нападна лагера на семейство Балмейн преди четири години? Защото господарят ти нареди? — прекъсна го Зара.
— Да, той обеща да ми даде половината плячка от колите със зестрата, а също и парче земя.
— И ти се съгласи.
— Не съм глупак — отсече Дарт.
— А той даде ли ти обещаното?
Един мускул на челюстта му заигра.
— Аз не успях да се справя със задачата. Провалих се. Не, не ми даде нищо, освен че ме опетни с кръвта на убитите.
— И мислиш, че сега ще ти даде Чизън?
Дарт присви подозрително очи.
— Този път няма да се проваля — рече уверено.
Студени тръпки полазиха по гърба на Зара. Да, нейният втори син наистина беше жесток. Да… вината беше както на Филип, така и на Мери.
— Мери… — поде тя.
— Тя е мъртва — сряза я остро Дарт.
Зара го гледа дълго време. Нещо й подсказваше, че не бива да пита как е намерила смъртта си, но не можа да се сдържи. Попита, макар да й се струваше, че знае отговора.
— Как умря?
— Падна. И си счупи врата. Така мисля. — Дарт се размърда неуверено на мястото си.
Сега вече Зара беше твърдо решена да разбере как е умряла сестра й.
— Ти ли го направи, Дарт?
Той навлажни устни с език. Очевидно не искаше да го разпитват за това.
— Мислех, че ще се радваш на нейната смърт — каза той. — Нали тя ме е откраднала от теб?!
— Да, и никога няма да й го простя. Но бих искала да знам дали ти си отговорен за нейната смърт.
Изведнъж лицето на Дарт се изкриви и заприлича досущ на грозна маска на омразата.
— Да, аз я бутнах — каза той и се усмихна така, че се показаха жълтите му зъби. — Тя не преставаше да крещи, че е моя майка, че ме е отгледала, не искаше да ме пусне да замина с Филип, казваше, че това не е правилно… И аз й запуших устата.
Мускулите му издуха туниката. Като че ли гневът отново се надигаше у него. Зара беше уплашена и отвратена. Синът й беше толкова различен от другия, от Рейналф. И за това не можеше да бъде виновен само животът на полето. Сигурно имаше и друга причина. Да, тя се увери, че той е убиец и няма да се спре пред нищо. Ако знаеше само какво й предстои, нямаше да изпитва такава дълбока мъка в деня, когато й съобщиха, че Колин е мъртъв.
— Слушай, Дарт, Филип никога няма да ти даде Чизън. Би искал да те види мъртъв.
— Лъжеш — сряза я грубо Дарт. — Чизън ще бъде мой!
Зара поклати глава. В сърцето й нямаше любов, дори капка обич, към този неин син. Той беше частица от тялото й, но не и от душата й. Беше й непознат като всеки друг чужд човек. Тя не го познаваше и никога не би могла да го опознае.
— Щом Рейналф ще умре — направи тя последен опит, — ще умреш и ти, Дарт. Филип няма да те остави да живееш. Имаш само една възможност да се спасиш. Да ни помогнеш.
Дарт като че ли се замисли за миг, но после се засмя грозно.
— И ти си измамница като сестра си. Вече избрах пътя си, майко, и скоро ще бъда възнаграден.
Зара отпусна рамене. Щеше да бъде безполезно да спори повече с него. Сега всичко зависеше от Лиз-Ан.
— А сега — каза Дарт, — ще ми разкажеш всичко за Чизън.
Зара преглътна напиращите в гърлото й сълзи и погледна натам, където на земята лежаха останалите пленници.
ГЛАВА 25
Вниманието им беше привлечено от раздвижване в редиците на нападателите. Лиз-Ан се обърна, за да види по-добре какво става. Със страх видя Филип да си пробива път напред сред мъжете, които се смееха гръмогласно и го подкачаха. Идваше за нея, разбра тя. Трябваше бързо да вземе решение. Както беше коленичила до Уолтър, бързо сряза въжетата на китките му и постави камата на Зара в ръцете му.
— Дръж ръцете си зад гърба, все едно, че още са завързани — прошепна тя. — Това е камата на Зара. Моята още е у мен. Аз ще доведа Рейналф, кълна се.
И тя срещна спокойно погледа на Филип, който беше застанал до нея.
— Ела — каза и й махна с ръка.
Тя направи знак на мъжете да не се опитват да я защитават и тръгна към Филип. Не изрази протест, когато я хвана за ръката и я поведе към лагера.