— Кого искаш за противник? — попита Рейналф, готов да предостави правото на избор на Джилбърт.
— Дарт — отговори Джилбърт.
Всъщност той искаше да се бие с Филип, но не беше сигурен дали Рейналф няма да се поколебае да убие брат си. А справедливостта трябваше да възтържествува на всяка цена.
Рейналф погледна брат си. В очите му видя само омраза и гняв. В тях нямаше любов, нито подобие на братско чувство.
— Добре — съгласи се той.
Погледите на Джилбърт и Рейналф се срещнаха и Джилбърт тихо прошепна:
— Без милост!
Да, помисли си Рейналф, днес ще умрат двама мъже, но кои? Решен да запази живота си, най-малко заради Лиз-Ан, той извади меча си от ножницата.
Онова, което последва, не беше приятно за очите. Битката беше кървава. Оказа се, че Филип не само си служи добре с меча. Той беше истински майстор. Дарт беше нещо различно. Но той притежаваше злоба и гняв за двама. Беше и много силен. Не беше лесно да бъде победен. Очите на Лиз-Ан непрекъснато се стрелкаха от Рейналф към Джилбърт и после обратно. Ръцете й бяха свити в юмруци. Тялото й беше напрегнато и потръпваше с всеки удар, независимо кой го нанасяше.
Най-после Джилбърт нанесе такъв удар на Дарт, който не можеше да бъде избегнат. Като чу предсмъртния вик, Рейналф обърна глава да види кой е победителят. Видя светлата коса на брат си разпиляна по тревата и се досети, че Джилбърт е взел надмощие. Да, изправяше се над тялото на Колин Уордю, вдигнал меча си към небето. Всичко е наред, каза си Рейналф, така трябваше да стане. Но странно, изпитваше чувство на дълбока загуба, макар да не беше познавал брат си през всичките тези години. А Филип се възползва от разсеяността му, за да го нападне.
Раната не беше смъртоносна. Рейналф го знаеше, дори без да я погледне, но го поставяше в опасност. Той успя да избегне следващия удар. Отстъпи крачка назад, после още една. Кръвта влизаше в очите му и го заслепяваше, но нямаше време да я почисти. Гневът му набра сили и той нанесе силен удар на Филип. Филип извика и залитна, при което изтърва меча си. Лиз-Ан, която до този момент държеше юмрука си притиснат до устата, сега си позволи да нададе радостен вик.
— Кажи си молитвата! — процеди през зъби Рейналф.
Филип се хвана за корема и отметна глава назад.
— Предавам се — каза той и се усмихна.
Рейналф присви очи.
— Ще умреш, каквото и да става — обясни му той. — Ако не те убия, кралят ще поиска смъртта ти. Питам те дали искаш да умреш достойно или като страхливец?
— Предпочитам да имам шанс да разговарям с Хенри — отговори Филип.
Рейналф натисна острието, което беше опряно в гърдите на Филип, малко по-силно. Филип сведе поглед към него, а усмивката на устните му стана още по-широка.
— Нима ще убиеш победения рицар, който моли за пощада, барон Уордю?
Рейналф затвори очи. Чуваше различни вътрешни гласове. Разкъсваше се на две. Убеден, че Филип ще намери смъртта си, реши, че може да се съобрази със законите на кавалерството.
— Стани! — нареди му той.
— Знаеш ли, успях да легна с жена ти — каза му Филип. — Без съмнение, ще ти хареса онова, на което я научих. — И той се захили самодоволно.
Кавалерството можеше да върви по дяволите! Рейналф вдигна меча, после отново го отпусна. Грубо блъсна Филип към редиците от свои хора. Но Филип се спря за миг. И успя да измъкне камата си. Със заслепени от гняв и кръв очи, той се хвърли към Рейналф. А после, изведнъж, падна. От гърба му стърчеше стрела. Рейналф знаеше кой го е пробол. Вдигна поглед и видя Лиз-Ан. Ръката й, все още протегната напред, стискаше здраво лъка, нейния верен другар.
Рейналф прекрачи тялото на Филип и отиде при нея. А тя свали меча и му позволи да я разгледа отблизо. Сега не е време за гняв и лоши чувства — напомни си той и ги потисна. Застана мълчаливо пред нея. Тя хвърли лъка, нададе радостен възглас и се хвърли в прегръдките му. А той я притисна до сърцето си и погали косите й. Дори когато Джилбърт отиде до тях и се опита да я успокои, тя не искаше да се отдели от Рейналф. Джилбърт се обърна и отиде да види какво е състоянието на лейди Зара.
— Всичко свърши — прошепна Лиз-Ан в ухото на Рейналф. — Можем ли вече да си отидем вкъщи?
Той погали лицето й, кимна и каза.
— Тръгваме веднага.
Качи я на коня, седна зад нея, прегърна я и каза:
— Обичам те, Лиз-Ан Уордю!
Думите му изненадаха и двамата. Нея, защото не се беше надявала да ги чуе, а него — защото не знаеше, че е способен да ги произнесе. Лиз-Ан обърна грейналото си лице към него.