— Той ще умре и смъртта му ще бъде жестока — извика високо. Думите му прозвучаха като лай. — А ти и твоето семейство ще страдате заради несправедливостта си.
Разбира се, съществуваше съвсем реална възможност той да бъде победителят и тя вече я беше обмислила.
— Това е част от сделката. Борбата ще продължи до смърт. Ако спечелиш ти, няма да бъдат повдигнати обвинения нито срещу мен, нито срещу семейството ми.
Очевидно все още в плен на гнева, Рейналф удари тялото си в стената. Лиз-Ан стоеше твърдо на мястото си и го наблюдаваше, без да изпитва удоволствие от гледката. Макар да не й се искаше да признае слабостта си, беше малко уплашена. Изминаха няколко минути, преди мъжът да се успокои. Той издаде напред долната си устна и я погледна с очи, издаващи силната му, убийствена омраза. Макар и разколебана, Лиз-Ан направи крачка напред. Дълго време се гледаха. Помежду им се беше възцарила ужасяваща, страшна тишина.
— Толкова много гняв — прошепна тя.
В гласа й не се долавяше познатият сарказъм. Рейналф беше озадачен. Струваше му се, че се е затворила в себе си, че просто изказва на глас тайните си мисли. Очите й, все още приковани в неговите, бяха далечни, почти безжизнени. Като че ли се намираше на друго място и в друго време. Може би дамата е луда, помисли си той. Това би било възможно обяснение за много от нещата…
Тя отново проговори, но толкова тихо, че той трябваше да напрегне слух, за да долови думите й.
— Аз също съм подвластна на гнева, милорд. И аз съм способна на силни чувства. Точно затова те доведох тук.
Тя го изгледа, а после затвори очи. Рейналф остана мълчалив и неподвижен.
— Ще постигна отмъщението си. — Гласът й беше спокоен изражението — също.
Приближи се още до него, като хвърли само един кратък, изпълнен със съжаление, поглед към издадения му напред крак. Протегна ръка и докосна небръснатата му буза. Той не трепна, макар мускулите му да се стегнаха инстинктивно.
— Повярвай ми, Рейналф Уордю, аз и семейството ми вече доста пострадахме от теб — прошепна. — Наш дълг е да си отмъстим.
Очите на двамата противници дълго останаха приковани едни в други. Някакво чувство, дълбоко и неизразимо, разтърси телата им. Беше по-силно от желанието за отмъщение, по-силно дори от чистото насилие. Рейналф безпогрешно разпозна дивото, неудържимо желание, но Лиз-Ан, без да знае какво е то, го отрече, закле се да не му се поддаде. Тя бурно махна с ръка — като да го отпъди от себе си. Магията беше развалена.
— Нима си помисли, че правя това само за да се забавлявам? — Гласът й пронизително разцепи въздуха в мазето. Устата й беше стисната здраво, решително, а очите й гневно блестяха.
— Искам да ми отговориш! Сега!
Рейналф реши, че не може да очаква обяснение за греховете си към нея. Поклати глава.
— Не — каза с дълбок, дрезгав глас, който издаваше твърдото му решение. — Също като теб, и аз обичам отмъщението. То също е мой дълг.
Тя се доближи още повече. Пламъкът на факлата осветяваше лицето й.
— Искам решението ти. Или ще умреш като страхливец още преди зората да е изгряла. Кълна се!
Той не пропусна нищо — нито бледнината, заляла лицето й, нито факта, че тя дишаше леко, повърхностно. Остана загледан в нея. Съмняваше се, че ще изпълни заканата си. А после се замисли за отправеното предизвикателство. Може би по този начин искаше да поправи неправдата, грешката, която беше сторила, като го бе затворила в мазето. Да, сигурно се беше уплашила от него. Не беше пропуснал да забележи подутите й, зачервени очи. Жената, която сега стоеше пред него, не беше онази, която се беше държала арогантно преди. Той смръщи вежди. Предложението й си имаше добрите страни, защото не му се искаше да остане затворен в проклетото мазе миг повече от необходимото. Може би това, което тя предлагаше, беше достатъчно… засега. Погледът му се плъзна по нежната й бяла шия, по робата, която разкриваше някои части от тялото й. Той се засмя.
— Добре, имаш думата ми, кучко. Макар да не се знае дали ще я спазя. — Усмивката му беше дяволита, но и груба. — Може и да оставя семейството ти на спокойствие, но не се знае дали и ти ще имаш същия късмет.
Погледът на тъмните му очи я изгаряше. Лиз-Ан се загърна по-плътно в робата.
— И това е достатъчно — каза, защото усети, че не би могла да изкопчи от него нищо повече. — При изгрев слънце тогава. — Хвърли му един последен поглед през рамо и излезе.
ГЛАВА 4
На другата сутрин Рейналф бе събуден от шума, който несръчните движения на Самюъл вдигаха, и от аромата на храна. Отвори очи и загледа как огромният мъжага, следван от двама въоръжени мъже, се суети из мазето.