Облечена в мъжки дрехи, Лиз-Ан се настани на гърба на сивата си кобила и се загледа в редицата дървета, опасващи поляната. На пояса й беше препасан меч с две остриета. Към седлото беше прикрепен още един. Кобилата се размърда неспокойно под нея и изви глава надясно, като опъна юздите, които Лиз-Ан държеше съвсем леко.
— Тихо, няма нищо, Лейди — успокои я Лиз-Ан и се притисна във врата й, за да я погали между ушите. — Няма да се бавим дълго.
Кобилата беше обяздена съвсем наскоро, но имаше завиден дух и се движеше с грациозност: качества, които бяха привлекли окото на Лиз-Ан дълго преди това. Макар да изпитваше съмнения по отношение на темперамента й, Джилбърт беше подарил красивото животно на Лиз-Ан за нейния седемнайсети рожден ден. Като се изправи, Лиз-Ан се огледа, за да види колко високо на хоризонта е слънцето. Не за първи път се запита дали Самюъл не беше разбрал добре нарежданията й, или нарочно ги беше престъпил. Тези мисли не подобряваха лошото й настроение.
А после чу силния тропот на копита. Завъртя се на седлото и видя трима конници да излизат на поляната в най-южния й край. Начело на групата яздеше Самюъл, а най-отзад конник, който играеше ролята на въоръжена охрана. По средата яздеше Рейналф Уордю, а след него се вееше дългата му мантия. Беше обут в ботуши. Лейди изпръхтя дружелюбно, като да ги приветства с „добре дошли“, и направи крачка напред, преди Лиз-Ан да дръпне рязко юздите. Слава Богу, тропотът на копитата беше заглушил шума, предизвикан от раздвижването на коня й. По дадена от господарката й команда, кобилата отскочи назад и застина на място. Лиз-Ан почти залегна на врата на коня и загледа как тримата мъже спряха в средата на поляната. Сърцето й трепна, когато Самюъл огледа групата опасващи я дървета. Очевидно не одобряваше заповедите, които тя му беше дала днес на обяд. Беше предложил да изчакат завръщането на брат й, преди да предприемат каквото и да било. А Лиз-Ан гореше от нетърпение. Твърдо настоя той да заведе затворника на поляната източно от замъка и да го освободи. Макар да изпитваше подозрения и съмнения, Самюъл нямаше друг избор, освен да се съгласи. Най-после. Рейналф слезе от коня с лекота, която подсказваше, че получената рана не е страшна и дори вече не е болезнена. Хвърли юздите на Самюъл и каза нещо, което накара другите да избухнат в гръмогласен смях. Бяха разменени още няколко думи, а после на земята беше поставена огромна торба. Храна, без съмнение. Лиз-Ан ядно си пое въздух. Самюъл отново беше пренебрегнал заповедите й! Цяло чудо беше, че не е дал и кон на този проклетник. Лейди усети обзелото я напрежение и отметна глава назад. Извърна огромните си тъжни очи към господарката си и тихо изпръхтя. Лиз-Ан й прошепна няколко успокоителни думи, но не отдели поглед от тримата мъже. Миг по-късно конете вече се отдалечаваха в галоп. Сред високата трева беше останал само единият от мъжете. С ръце на кръста, той гледаше след отдалечаващите се коне. Топлият летен ветрец рошеше дългата му светла коса.
Дори когато ездачите, изчезнаха от погледа и тропотът на копитата заглъхна, Лиз-Ан не се помръдна. Изведнъж беше загубила нетърпението си да довърши онова, което беше започнала. Сграбчи копринената грива на кобилата и се опита да преодолее паниката, заплашваща да я завладее. Бореше се с желанието да се върне, да се скрие зад стените на замъка, където щеше да бъде в безопасност. Най-накрая Лейди реши нещата вместо нея. Тя изскочи от прикритието на дърветата и тръгна към средата на поляната. Беше се намесило провидението, или поне така реши Лиз-Ан. Отново си беше възвърнала смелостта и пришпори коня в галоп. Качулката на късата й мантия се смъкна и плитката й се развя зад нея. Рейналф обърна глава и се взря в коня и ездача. Чувстваше трептенето на земята под тънките подметки на взетите си назаем ботуши. Опита се да прецени противника си, но мъжът беше още далеч. Освен това слънцето светеше в очите му и той не виждаше добре. Когато конят се приближи, погледът на Рейналф беше привлечен от блясъка на оръжието. Усмихна се при мисълта, каква ужасна задача му предстои. Представи си дамата, която си седеше зад стените на замъка, изпратила човек, който може би щеше да умре заради нея, и изпита още по-силен гняв. Не искаше да отнема живота на този мъж. Не, щеше да бъде доволен, ако може да си отмъсти на самата лейди Лиз-Ан. Щеше да спази клетвата си и нямаше да причини зло на нито един член на семейството й, но вече беше взел решение, че тя ще му принадлежи. И ако това означаваше, че трябва да се бие с брат й, щеше да го направи.
За голяма негова изненада, когато конят спря, той видя същата дама, за която мислеше. За първи път виждаше лицето й ясно, без да го закрива дългата й коса. Беше очарован от нежния овал, с който завършваше деликатната й шия.