— До смърт — присмя й се той и удължи крачките си. — Нима не се бяхме споразумели така?
Тя поклати глава и се втурна към коня си. Рейналф се спусна след нея почти незабавно. Но кракът, който вече силно го болеше, го забави и й даде времето, от което тя имаше нужда. Докато бягаше, тя пъхна меча си в ножницата. После се метна на гърба на кобилата. Дръпна рязко юздите и Лейди се втурна в галоп. Шумът от копитата й проряза тишината. Това сложи край на преследването на Рейналф.
— Повече няма да се опитвам да ти отнема живота, Рейналф Уордю — извика тя отдалеч. — Всичко свърши…
Тя заби пети в хълбоците на коня и препусна из поляната, без да погледне назад. Рейналф я следеше с очи, докато се изгуби от погледа му.
— Не, ти грешиш — каза той задъхано, — всичко едва сега започва, Лиз-Ан от Пенфорк.
ГЛАВА 5
— А, Мели! Идва брат ми, а не някой ухажор — запротестира Лиз-Ан, когато младата камериерка я застави да седне на табуретката и започна внимателно да разресва дългата й коса.
— Да, и двамата не сте се виждали повече от два месеца — напомни й Мели и ядно задърпа косата, която на места се беше сплъстила на топки. — Знаете, че той е доволен, когато изглеждате като лейди. Нима вие не искате да сте приятна на вид?
Мели беше права, разбира се. Макар Джилбърт да не изразяваше недоволството си гласно, не беше тайна, че той не харесва строгите прически и мъжките дрехи, предпочитани от нея. Да, за него беше готова да отстъпи, но за никой друг! Надяваше се, че усилията й ще бъдат възнаградени по някакъв начин, и се радваше, че той се завръща на шестия ден след освобождаването на Рейналф Уордю. Като се сетеше за този мъж, й се свиваше сърцето. Тъй като дните минаваха безметежни и еднакви, тя започна да изпитва увереност, че нищо няма да се случи и след завръщането на брат й. Надяваше се, че Уордю няма да нападне Пенфорк. Все пак се беше погрижила да укрепи защитата на замъка в случай, че грешеше. Но Уордю не се върна, а вече не изглеждаше вероятно да го направи.
Мели най-после престана да дърпа болезнено косата й. С въздишка на облекчение, Лиз-Ан се надигна, но Мели решително я натисна отново надолу и започна да навива косата й с горещата маша. Лиз-Ан изви тяло и изпищя уплашено, но Мели продължи да подрежда косата й на спретнати, равни букли. Най-накрая тя покри прическата с лек прозрачен воал, прикрепен със сребърна диадема. Лиз-Ан искаше незабавно да излезе от стаята, но Мели пъхна в ръцете й огледало. Докато гледаше отражението си от различни ъгли, Лиз-Ан изпита истинско задоволство и се засрами. Облечена в прекрасна зелена рокля, тя изглеждаше като истинска лейди, беше като картина на женствеността — точно такава, каквато мечтаеше да бъде, когато беше малко момиченце. Замислено опипа верижката, която висеше от пояса й. Обвини се в суетност, но продължи да се взира в образа си в огледалото. Да, Джилбърт щеше да бъде доволен.
— Прекрасна сте, милейди — възкликна Мели, доволна от усилията си да разхубави господарката си.
Лиз-Ан почувства как бузите й се стоплят и поруменяват. Смръщи вежди и отметна непокорния кичур, паднал на челото й.
— Хайде, ела — каза тя. — Искам да се уверя, че всичко е готово за посрещането на брат ми.
Когато слезе в залата, пътя й препречи едно момче на не повече от дванайсет години. То вдигна поглед нагоре и остана като ударено от гръм, като видя как изглежда тя. Реакцията му беше достатъчна, за да принуди Лиз-Ан да се втурне нагоре, за да смени дрехите си. Думите му обаче предотвратиха онова, което много щеше да прилича на бягство.
— От изток идват някакви ездачи, милейди — каза то задъхано. От възбудата и дългото тичане бузите му бяха придобили ален цвят.
Лиз-Ан се затича. Не се интересуваше от това, че отново не се държи като дама. Бързо прекоси вътрешния двор, премина по първия подвижен мост и се втурна през външния двор. Като стигна до входната врата, тя преметна полите на роклята през ръката си и започна да взема стъпалата, които водеха към върха на външната стена, по две наведнъж. Вече горе, разбута с рамо насъбралите се там мъже, за да вижда по-добре. Макар конниците да бяха още далеч, беше сигурна, че това е Джилбърт. Изведнъж конниците изчезнаха, защото се бяха спуснали от един далечен хълм в падината, но се появиха отново мигове по-късно, когато започнаха да изкачват следващия хълм. Лиз-Ан заслони очи с ръка, за да ги предпази от ярката слънчева светлина, и се облегна на назъбената стена, за да вижда по-добре. Беше изпълнена с вълнение, но и с несигурност. Не знаеше дали това е брат й. Съществуваше, макар и малка, вероятност замъкът да бъде нападнат от Уордю. Изминалите дълги седмици не бяха лесни за нея. Макар да презираше живота в двора, тя с радост щеше да придружи Джилбърт, ако не се страхуваше, че кралят отново ще започне да й търси съпруг и да настоява тя да се задоми. Точно така беше постъпил и миналата година, а сцената, която тя му направи, никак не беше приятна. Джилбърт се беше почувствал толкова неудобно, че не й беше говорил няколко дни след случката. Сега изпитваше несигурност, защото не знаеше как ще реагира той, като разбере, че е отвлякла Рейналф Уордю, а после го е освободила. Тя дълго беше размишлявала над случилото се и най-после се беше примирила с истината. Нетърпелива да си отмъсти, беше действала прибързано. Беше й трудно да си го признае, но беше вярно. Конниците отново се скриха от погледа й. Лиз-Ан обърна глава и видя, че зад нея е застанал Робърт Коултър, началникът на охраната. Той гледаше към хоризонта, а лицето му изразяваше загриженост. Слънцето не му пречеше толкова, колкото теренът, който непрекъснато скриваше конниците.