— Спуснете моста — нареди тя.
— Но, милейди…
— Не, не спорете с мен — прекъсна го тя. — Подгответе се да посрещнете брат ми както подобава.
Той стисна устни толкова силно, че всички забелязаха неодобрението му. Макар да изръмжа недоволно, той се завъртя на пети и отиде да изпълни нареждането й. Лиз-Ан отново посвети вниманието си на хълмовете. Когато групата конници се появи отново, стана ясно, че носи знамена. Техните яркосини, червени и жълти цветове блестяха на слънцето. Оръжията на ездачите отразяваха слънчевата светлина и им придаваха допълнителен блясък. Лиз-Ан се усмихна, но усмивката й беше краткотрайна. Като погледна повторно знамената, тя изведнъж разбра кои са конниците. Въздухът заседна в гърлото й, очите й се отвориха широко, а кръвта се дръпна от лицето й. Едно измъчено „не“ се отрони от устните й в момента, когато веригите на подвижния мост изскърцаха и той започна да се спуска. Този звук незабавно я върна към действителността. Обърна се към мъжа, който беше най-близо до нея, и сграбчи ръката му.
— Тичай, кажи им да вдигнат моста! Тичай!
Изненаданият човек премигна няколко пъти. Господарката му го побутна, за да го подкани да побърза, и той заслиза по стълбата. Мостът вече беше спуснат на три-четвърти от разстоянието, което трябваше да измине до земята, когато внезапно се закова на място. Миг по-късно той започна тежко да се издига нагоре. Наоколо цареше всеобщо объркване. Лиз-Ан въртеше глава и гледаше ту към моста, ту към бързо приближаващите се конници. Вече можеше да се види, че наброяват повече от сто силни мъже, които бясно пришпорваха конете. Тропотът на копитата заплашително огласяше цялата околност. Да, в сърцата на жителите на Пенфорк започна да се заражда страх. Виждаха, че се задава нещо недобро, и започнаха да слизат от стената и да се разпръскват. Макар да не знаеше какви са цветовете на Рейналф Уордю, Лиз-Ан не се заблуждаваше — не можеше да бъде никой друг. Той се беше върнал. Тя отчаяно започна да търси сред конниците техния водач, като пропускаше онези от тях, чиито дрехи не бяха украсени с цветовете на знамената. Погледът й беше прикован върху онзи, който яздеше начело, в центъра — мъж, който дори от това разстояние изглеждаше огромен. Косата му не се виждаше, защото главата му беше покрита и с шлем, и с качулка, но тя знаеше, че това е той. Кожата й настръхна, почувства студени тръпки да пронизват тялото й, а краката й се подкосиха. Като се хвана за ръба на стената, тя си пое дълбоко дъх, за да се успокои, и затвори очи с напразната надежда, че когато ги отвори, гледката пред нея ще бъде друга. Но нищо не се промени. Макар и изпълнена с напрежение, започна да обмисля алтернативите, които се разкриваха пред нея. Не преставаше да си повтаря, че Джилбърт може и да се върне навреме. Ако успееше да задържи Уордю, той сигурно щеше да се изплаши от завръщането на брат й и да побегне. Нито за миг не се усъмни, че Джилбърт ще се върне още този ден. Искаше го и вярваше в това. Мостът най-после се вдигна изцяло. Настана тишина, нарушавана само от тежкото дишане на събраните на стената мъже. А конниците вече бяха под нея. Рейналф яздеше вран жребец. Той вдигна поглед нагоре и обходи насъбралите се въоръжени мъже. Беше очаквал, че Джилбърт Балмейн вече ще се е завърнал в замъка, затова беше изненадан от слабата защита. Но можеше и да греши. Може би онова, което виждаше, не отговаряше на истината. Погледна към моста, който беше вдигнат направо под носа им.