— Какво мислите за всичко това? — Сър Уолтър Фортейн се осмели да прекъсне мислите на господаря си.
Рейналф не отговори на въпроса му, а продължи да гледа към укрепленията на замъка. Макар да изглеждаше солиден, той нямаше да е добре защитен, ако не им достигаха хора. Замисли се каква атака би могъл да предприеме. Имаше няколко възможности.
— Струва ми се, че господарят на замъка и хората му още не са се върнали — продължи да говори Уолтър. — Лесно ще го превземем.
Рейналф се усмихна. Движението на устните му напомни за заздравяващата рана под дясното око, която още го наболяваше.
— Ако е така, обзалагам се, че ще взема онова, за което съм дошъл, още преди да е станало обед.
Отново вдигна очи нагоре и видя, че на стената са се наредили шестима въоръжени мъже. Коя ли беше нейната фигура? Той се взираше в косите, подаващи се изпод шлемовете. Търсеше нейната непокорна черна коса. Самотна фигура, застанала вляво от другите, привлече погледа му. Да, трябваше само да отмести очи вляво, за да види богато облечената жена, която стоеше на покрива на кулата съвсем неподвижно. Единствено белият воал, покриващ лицето й, се вееше, нежно раздвижван от лекия ветрец. Бегло се запита коя ли може да е тя. От сигурни източници знаеше, че в Пенфорк няма други дами, освен лейди Лиз-Ан. Като сметна, че жената не е достойна за вниманието му точно сега, Рейналф щеше да отмести поглед от нея. Но точно в този момент ветрецът повдигна воала малко по-нависоко и той видя лицето й. Пое си дълбоко дъх и прикова очи в лейди Лиз-Ан. Макар да не можеше да бъде абсолютно сигурен от това разстояние, усещаше, че тя също е приковала поглед в него. Би дал всичко, за да може да види лицето й отблизо, да разбере каква е реакцията й. Сигурно вече беше разбрала, че това е той, макар от дрехите й да ставаше ясно, че е очаквала брат си. Да, Джилбърт не беше се върнал още. Нямаше да му е трудно да превземе Пенфорк. Тишината се проточи. Противниците се измерваха с поглед. Строени пред стените на замъка, хората на Рейналф търпеливо чакаха нарежданията му. Лиз-Ан започваше да става неспокойна. Като проследи погледа на Рейналф Уолтър видя дамата и също прикова поглед в нея.
— Това ли е тя, милорд?
Рейналф премигна.
— Да, това е лейди Лиз-Ан.
Истински приятел, безрезервно предан на господаря си, Уолтър беше единственият, на когото Рейналф беше разказал за краткото си пленничество. Сега единствен той се досещаше за различните чувства, които бушуваха в душата на господаря му под привидното му спокойствие.
В деня, след като беше освободен, Рейналф беше срещнал хората си, които го търсеха. Търсенето беше организирано от Уолтър. Беше решил да се ръководи от разума, а не от чувствата и беше отложил временно плановете си за отмъщение. Върна се в замъка Лангдън, за да завърши започнатото. Не даде на вбесения лорд Лангдън никакво обяснение за изчезването си. Беше работил и през деня, и през нощта, за да изглади недоразуменията между лорда и неговия васал. А вечер прекарваше колкото може повече време в компанията на господарката на замъка, Рейчъл, братовчедката на Лиз-Ан. Тя не искаше да говори за лейди Лиз-Ан, очевидно не я харесваше, но когато той настоя, най-после му беше разказала нещичко. От особен интерес за него беше сърдечната близост, която свързваше брат и сестра. Рейналф научи, че двамата са практически неразделни и че Лиз-Ан обикновено придружава брат си навсякъде дори когато той заминава по работа. Това обясняваше умението й да си служи с меча, но не обясняваше защо брат й й позволява да се държи като мъж. Трябвало е отдавна да я омъжи и да сложи край на това.
Сега Рейналф се запита дали Джилбърт Балмейн ще оцени услугата, която се готвеше да му направи. Отново вдигна очи към кулата и с тревога видя, че Лиз-Ан е изчезнала. Къде ли беше отишла? Смушка коня си и направи знак на Уолтър да го придружи. Част от мъжете вдигнаха оръжията си и също тръгнаха напред. Спряха са едва когато стигнаха в обсега на стрелите на защитниците. Вдигнаха щитовете си, за да се предпазят. Също с вдигнати щитове, Рейналф и Уолтър продължиха да вървят напред, докато стигнаха до пълния с вода ров.
— Аз съм барон Рейналф Уордю — извика гръмогласно той. Чуха го всички, които се намираха във външния двор, а дори и онези, които бяха във вътрешния. — Нареждам ви да се предадете и да спуснете моста незабавно.
Тишина.
— Кой ще говори от името на хората, които се намират в замъка? — запита той, когато му се стори, че тишината се проточи безкрайно.