Все още сънена, Лиз-Ан не можеше да откъсне поглед от лицето му. Той беше свалил шлема и качулката си. Невероятно светлата му коса се спускаше по раменете и гърба му. Залязващото слънце хвърляше златни отблясъци по нея. Тя го обгръщаше като ореол. Вече не беше безжизнена, а гореше — топла и ласкава. Дали и очите му не бяха станали по-живи, по-нежни? Усмивка ли беше това, което беше повдигнало нагоре крайчетата на устните му? За първи път го гледаше без предубеждение и сънено се питаше дали сърцето му наистина е толкова черно и дали той ще успее да изгони някога злото от него. Импулсивно вдигна ръка и проследи белега, който мечът й беше оставил под окото му. Той остана неподвижен и безмълвен. Само очите му издаваха учудването, което жестът й беше породил у него.
— Дори няма да остане траен белег — прошепна тя и зарови пръсти в косата му. А после се отдръпна рязко, като че се беше опарила.
Да, той беше олицетворение на злото. Миналото му не можеше да бъде забравено. Вече напълно будна, тя усещаше близостта на врага и беше ужасена от факта, че доброволно го беше докоснала. Постави длани на гърдите му и започна да го блъска. Изненада се, че той я пусна. Отметна глава назад, погледна го предизвикателно и видя, че лицето му отново е каменно, безизразно. Той остави предизвикателството й без отговор. Помогна й да слезе от гърба на коня и я поведе към мястото, където останалите вече се бяха събрали. Тя пак се възпротиви. Застана на едно място, скръсти ръце на гърди и загледа отдалечаващия му се гръб.
— Ако се наложи, ще те влача дотам — добави той, без да забавя крачка, без дори да погледне назад.
Капитулацията на Лиз-Ан беше пълна. Тя си пое дълбоко дъх, за да се успокои, и го последва, но на безопасно разстояние. Прекосиха поляната и се озоваха в лагера, който другите бяха издигнали за през нощта. Тя видя няколко коли, скупчени в близост до конете. Досега не ги беше забелязала. Вероятно се бяха присъединили към тях, докато тя беше спала. Погледите на всички бяха насочени към нея. Всеки път, когато забележеше, че някой я гледа, тя вирваше брадичката си по-високо. Най-накрая гледаше почти отвесно нагоре и се препъна в един издаден над земята корен. Започна да ругае, но когато се сети, че я гледат, млъкна. Скръцна със зъби и погледна към хилещите се насреща й мъже. Те бяха започнали да издигат палатка, но бяха преустановили работата си, за да не пропуснат нито едно нейно движение. Усмивките им станаха още по-широки, когато видяха, че тя ги гледа. Бузите на Лиз-Ан пламнаха. Тя се чувстваше извънредно неудобно.
— Милорд — извика един от тях, — донесох въжето, което искахте.
Рейналф пристъпи към него и взе въжето. Младият мъж оживено му говореше нещо, а той навеждаше главата си все по-ниско и непрекъснато кимаше. Сега двамата говореха тихо и Лиз-Ан не долавяше нито дума. Любопитна, тя направи крачка напред, после още една. Но Рейналф внезапно се изправи и тя замръзна на мястото си.
— Погрижи се на коня ми да бъде дадено много овес и достатъчно вода, Геоф — нареди Рейналф и погали коня си по врата.
— Да, милорд. — Като погледна крадешком Лиз-Ан, младият момък отведе коня.
Рейналф ги гледа известно време, а после се обърна към Лиз-Ан. Беше усетил любопитството й. То я беше накарало да се приближи към него. Безразличието, което демонстрирайте сега, го забавляваше. Той разкрачи широко крака, хвана здраво въжето и не сне погледа си от нея. Кой знае защо, поведението му я обиди. Тя скръсти ръце под гърдите и му обърна гръб. Престори се, че се интересува от онова, което става около нея. Само с три крачки, Рейналф прекоси разстоянието, което ги делеше, и я прегърна през рамо. Без да каже нито дума, я поведе към група дървета. Лиз-Ан пристъпваше неуверено до него и отчаяно търсеше думи, с които да го обиди. А после видя накъде я води той. И в паметта й изплува случилото се преди четири години, когато той също я беше повел към гората. Изплаши се.
— Не! — извика високо тя и се опита да се освободи. Това не можеше да се случи с нея. Мили Боже, не отново!
Той само я стисна по-здраво в прегръдката си и удължи крачка. Принуди я да подтичва до него. За нейна изненада, когато стигнаха до края на поляната, той я пусна.
— Хайде, можеш да се облекчиш — каза той. — Но го направи бързо, за да не се наложи да прекъсна уединението ти.