Тя го гледаше недоумяващо. Значи той нямаше намерение да… Изпита огромно облекчение. Хрумна й, че ако реши да избяга, лесно ще го надбяга в гората, защото огромният му ръст щеше да бъде пречка за него. А тя щеше да има и няколко минути преднина. Но бягството беше невъзможно, докато той не пусне Джилбърт на свобода, помисли си мрачно тя. Не искаше да дава повод на Уордю да я унижава още повече, ето защо свърши бързо и се върна при него.
— Постави търпението ми на изпитание — предупреди я той. — Още минутка и щях да те последвам, независимо от състоянието, в което се намираше.
— Не ти вярвам — безразсъдно го предизвика тя.
Без предупреждение, ръката му се стрелна и я сграбчи. Завлече я под дърветата и я притисна към себе си.
— Ако искаш да ти демонстрирам — каза той през зъби, — с радост ще се подчиня.
Рейналф сведе глава към полуотворените й устни и не забеляза ужаса, който погледът й издаваше. Той грубо завладя устата й, опивайки се от сладостта на нежната й плът. Искаше само да я накаже за безразсъдството, но като я целуна, гневът му се стопи. В него се разгоря желание. Докосването му стана по-нежно, езикът му се завъртя в устата й, за да докосне всички нейни ъгълчета, устните му настойчиво натискаха. Притисна я по-силно до себе си, едната му ръка обхвана врата й, а другата се спусна по гърба й надолу към стегнатите хълбоци. Тя нито се съпротивляваше, нито отговаряше на милувките му. Той смръщи вежди, вдигна глава и я погледна. И желанието му веднага се стопи. Тя го гледаше с широко отворени очи, но иначе — съвсем безизразно. Като че ли гледаше през него. Беше успяла да отдели душата от тялото си, не вземаше участие в онова, което ставаше. Без съмнение, не беше почувствала нито една от ласките му. Ако сега я пуснеше, щеше да падне на земята. Не беше помислял, че може да е фригидна, и дори сега не можеше да повярва, че е така. У нея имаше огън и дух, беше сигурен в това. Да, тя беше истинско предизвикателство. Умееше да охлажда мъжката страст, но той беше търпелив.
— Лиз-Ан! — Той я разтърси, а после още веднъж — още по-силно, защото тя не реагира.
Изтръгната от вцепенението си, Лиз-Ан премигна. Образи от миналото и от настоящето се смесиха, когато погледна мъжа до себе си. Той беше същият човек, който беше обсебил сънищата й… И все пак различен… Съзнанието за това я тревожеше. Знаеше, че причината за разликите не се крие само в изминалите години, че е по-дълбока. Рейналф се усмихваше. Усмивката обаче не огряваше цялото му лице. Очите му оставаха студени.
Гневът незабавно я завладя и тя го нападна с ръце, крака, зъби и нокти. Предугадил реакцията й, Рейналф я обгърна с ръце и я притисна до тялото си. Тя напразно се опитваше да го удари. Най-накрая се умори и утихна, макар гневът й да продължи по-дълго, отколкото той очакваше. Тежка въздишка се отрони от гърдите му. Хвана брадичката й с длан, като нежно прокара палец по устните й.
— О! Ти си… Ти си непоносим! — възкликна тя.
Той се засмя. Смехът му беше дълбок, силен и огласи гората. Изведнъж я пусна и се отдалечи, като не й остави друг избор, освен да го последва. Когато излезе от гората, тя го видя с въже в ръка. Изпълнена с подозрение, се закова на мястото си. Той й махна с ръка да се приближи.
— Трябва ли непрекъснато да ме предизвикваш? — попита сприхаво той. — Започвам да се уморявам от номерата ти, Лиз-Ан. Хайде, ела тук!
Напълно съзнавайки какви са намеренията му, тя поклати отрицателно глава, без да се помръдне.
— Предупреждавам те — изгърмя гласът му — ако ме принудиш да дойда при теб, ще си платиш скъпо и прескъпо!
Макар и неохотно, тя се приближи до него.
— Ръцете ти! — нареди той.
Тя протегна ръце напред и тежко преглътна, когато той бързо ги завърза.
— Това не беше необходимо — каза тя.
Той не обърна внимание на думите й.
— Прекалено много си стегнал въжето — оплака се тя и се опита да освободи китките си.
— Просто си го връщам — каза той и посочи собствените си китки.
Плътта още носеше белезите от скобите. Никак не й стана приятно, че той й напомни за това, и тя отклони погледа си.
— Няма да избягам, докато Джилбърт е в ръцете ти — каза тя тихо.
Но Рейналф сръчно направи още един възел и й помогна да седне с гръб, опрян в ствола на едно дърво.
— Точно това е причината да постъпвам така — прошепна той и я завърза за стъблото.
Лиз-Ан се зачуди на думите му. Изпълни я още по-силно подозрение.
— Още повече, че — продължи той и клекна, за да вижда лицето й — не искам да причиниш безредици сред хората ми. Трябва да свършат много работа до залез слънце, а ти ще отвличаш вниманието им.