— Какво ще кажеш за свое оправдание? — попита той.
— Милорд, дамата каза, че има нужда да…
— И ти й повярва?
— Тя ме изигра — каза едва чуто Геоф.
— Не, ти си й позволил да те изиграе. Какво направи тя? Усмихна ли ти се?
Младежът започна да тъпче нападалите листа. В този момент в гората навлязоха десетина мъже от хората на Рейналф. Уолтър водеше коня му и вървеше начело на групата. Все още засрамен, Роланд яздеше зад него с приведени надолу рамене и поглед, забит в земята. Мъжете носеха факли. Събраха се около Рейналф и зачакаха заповедите му. Рейналф пое юздите, които Уолтър му подаде, и се качи на коня си.
— Геоф, ти ще яздиш с Роланд — каза той и смръщи вежди. — Той ти е донесъл дрехи. Трябва да си ми благодарен, че не те накарах да облечеш дрехите на Лиз-Ан.
Младежът засрамено извърна глава, а Рейналф започна да дава нареждания на хората си. Раздели ги на две групи. Едната щеше да води той, а другата — Уолтър. Тръгнаха в противоположни посоки.
Напредваха много бавно, възпрепятствани от дърветата, които растяха много нагъсто. Беше паднал мрак и нямаше да им е лесно да я забележат. С всяка изминала минута Рейналф изпитваше все по-силно безпокойство. Господи, дали наистина беше успяла да му избяга? Упрекна се, че й каза толкова скоро истината за Джилбърт. Защо не беше изчакал? Но дори да му се наложеше да я гони до Пенфорк и да я измъкне с бой оттам, щеше да го направи.
— Милорд! — извика един от хората му.
Чу тропота на коне, които препускаха към тях. Скоро от мрака изникна фигурата на Уолтър.
— Намерихме я! — извика той.
Рейналф изпита облекчение, но запази спокойно изражение.
— Къде е тя?
Мъжът се поколеба.
— Страхувам се, че падна в реката.
Рейналф почувства стягане в гърдите.
— Добре ли е?
— Поне засега, милорд, така изглежда. Изпратих един от мъжете да й помогне да излезе.
Разстоянието до реката беше късо, макар да се стори безкрайно на Рейналф. Когато видя светлината на факлите, той препусна пред другите. Уолтър му извика:
— Кендъл е с нея, милорд!
При бързото му приближаване мъжете, които се бяха скупчили на брега, се разпръснаха, за да му сторят път. Легна на брега и погледна надолу. Чу ромона на водата още преди да види играта на светлината по повърхността й. Брегът беше стръмен и разстоянието до дъното беше голямо. Беше по-лошо от очакванията му. Трябваше му известно време, за да свикнат очите му с тъмнината. Най-напред видя рицарят когото бяха спуснали на около петнайсет метра надолу. Като проследи неговото движение надясно, той видя Лиз-Ан. Тя беше сграбчила здраво един клон, но всъщност не беше в безопасност. Висеше над пропастта, а долу бучеше водата. Сърцето му се сви. Тя вдигна глава нагоре, защото чу шума, и светлината на факлите падна върху лицето й, което прикова погледа на Рейналф. За негова изненада, то изразяваше единствено гняв. Би трябвало да плаче, да пищи, да моли… но не, тя излъчваше единствено предизвикателство. Трябваше да бъде уплашена, по дяволите! Сигурно го бе забелязала, защото миг по-късно гласът й проряза хладния нощен въздух.
— Много време ти трябваше, за да стигнеш тук!
Дали беше чул правилно? Прокара длан по челото си и въздъхна тежко. Поне можеше да бъде сигурен, че не е ударена лошо. Кендъл се беше спуснал по скалата и вече беше до нея.
— Милейди — каза той, — дайте ми ръката си.
— Не — отговори остро тя и гласът й звънна в клисурата.
— Искам само да ви помогна — обясни търпеливо момъкът и й протегна ръката си.
Рейналф видя как тя го отблъсна. Жестът й наистина го изненада.
— Не съм молила за помощта ви — каза тя.
— Лиз-Ан! — Рейналф се наведе над пропастта, вече напълно загубил търпение. — Сега не е време за спорове. Веднага подай ръка на сър Кендъл!
Тя поклати глава, вдигнала поглед към него.
— Оставете ме. И сама ще успея да се изкатеря до горе.
Рицарят отново й протегна ръката си, но бързо я отдръпна, когато нейната съпротива стана причина няколко камъка да се изплъзнат изпод нозете й. Миг по-късно клонът, за който се държеше, поддаде. Всички извикаха, когато тя се плъзна надолу по скалата, отчаяно опитвайки се да се залови за нещо друго. Като по чудо, успя да се хване за един дебел корен няколко метра по-надолу.
— Издърпайте Кендъл! — нареди Рейналф.
Когато това бе сторено, той бързо преряза въжето и го завърза около кръста си. Без да се бави, се прехвърли по скалата. Хората му бързо го спуснаха надолу. Когато се приближи до Лиз-Ан, тя скри лицето си в оскъдната зеленина. Той прие мълчанието й за предизвикателство и почувства раздразнение. Но нямаше намерение да прахосва времето в напразни спорове. Прихвана я през кръста и започна да я дърпа към себе си. Тя обаче не пусна корена.