Изненадата на Рейналф също беше очевидна. Подскочи като ужилен, рязко обърна глава, отстъпи крачка назад, но не отдели поглед от лицето й. Тишината трая доста дълго време.
— Да — каза най-после Рейналф, — когато свърша с теб, може би ще те изпратя обратно при брат ти. Но не по-рано.
Когато свърши с нея… Лиз-Ан затвори очи, за да не види той страха й. Ще й позволи да се върне в Пенфорк, след като легне с нея и дори може би след като я дари с дете. Две седмици, месец, година? Кога? Срещна погледа му и вирна брадичка предизвикателно.
— Значи, ако ти кажа какви са причините ми, няма да спечеля нищо — каза тя.
Мина край него и отиде в далечния край на палатката, където върху нисък стол имаше леген. Взе парчето плътна материя, поставено до него, потопи го във водата и започна да обтрива лицето си. Не бързаше. През цялото време се ослушваше, следеше движенията на Рейналф из палатката. А той крачеше, като напразно се опитваше да намери спокойствие. Тя мислеше, че това няма да му се удаде тази нощ. Когато спря зад гърба й, нервите й се опънаха до краен предел, но продължи да стои спокойно с гръб към него.
— Внимавай! — Топлият му дъх раздвижи косата й, погали врата й, а по гърба й запълзяха тръпки. — Не искам да изтриеш и красотата си.
Тя започна да се търка още по-усилено. Той протегна ръка и й отне парчето плат. Лиз-Ан се завъртя рязко и стъпи върху ходилата му. Рейналф я хвана за раменете и малко я отдалечи от себе си. Взря се в силно поруменялото й лице.
— Чиста си. Свали мръсните си дрехи и се пъхай в леглото.
Очите й изведнъж станаха кръгли. В тях се четеше ужас. Тя се дръпна, препъна се в стола и почти преобърна легена с водата. Рейналф правилно разбра страха й.
— Късно е, Лиз-Ан, а трябва да станем рано на сутринта. — Продължи да говори, като че ли пред него стоеше дете. — Не можеш да спиш в тези дрехи. Само ги погледни!
Тя пребледня и се обгърна с ръце — като да се защити.
— Давам ти думата си — продължи той, опитвайки се да й каже колко неоснователен е страхът й. Макар да беше сигурен, че утре ще съжалява за решението си, каза: — Тази нощ няма да ти се случи нищо.
Устата на Лиз-Ан беше пресъхнала. Обви още по-плътно ръце около тялото си.
— Аз… аз няма да легна в едно легло с теб!
— Но нямаш избор. Няма къде другаде да спиш.
— Ще спя на земята.
Той въздъхна и поклати глава. А после толкова бързо се стрелна напред и я прегърна, че тя не успя да реагира. Започна да се съпротивлява, но вече беше късно. Той свали туниката й и я метна през рамо. Тя го заудря с юмруци по гърба и зарита, но това не му попречи да свали ботушите й. Остави й долните дрехи, за да не се чувства неудобно, и закрачи към леглото, като загасяше свещите по пътя си. Настана пълен мрак, но той не се препъна нито веднъж. Настани я върху леглото. Лиз-Ан бързо се изправи до седнало положение, но ръката му безмилостно я блъсна пак надолу. Придържайки я с едната си ръка, той се съблече с помощта на другата и легна. Лиз-Ан се обърна с гръб към него, а той я прегърна и я залюля. Тялото му веднага реагира на близостта на нейното. Членът му се удължи и втвърди и тя ясно го усети. Нуждата, която той изпитваше, беше болезнена. Нададе тих стон, придърпа завивките и зарови лице в гъстите й коси. Тя ухаеше хубаво, макар да не използваше парфюм. Почувства топлия й дъх върху дланта си секунда преди да усети и ухапването на острите й зъби.
— Лиз-Ан — извика той и отдръпна ръката си, — стой мирно!
Притисна я още по-силно до себе си, като я държеше точно под гърдите. В отговор, тя го ритна силно по пищяла. Той изруга и преметна крак върху бедрото й. Това обаче не беше в негова полза, защото увеличи възбудата му. Тялото й се гърчеше под неговото.
— Ако продължаваш да правиш тези движения — изсъска той, — ще ме принудиш да наруша клетвата си.
Думите му се оказаха достатъчни — тя притихна. И тогава ясно усети онази част от неговата анатомия, която беше притисната в хълбоците й. Не вярваше, че той ще удържи думата си. Дрехите му може и да бяха хубави, но той си оставаше същият злодей, какъвто беше и преди четири години. Негодник, който палеше, изнасилваше и убиваше.
— Не мога да дишам! — запротестира тя и изви тяло, за да го отдалечи от неговото.
— Отпусни се и тогава няма да те държа така здраво — отговори той.
Тя изръмжа нещо, но се опита да намали напрежението на крайниците си, опита се да прогони неудобното чувство, което силното му мускулесто тяло, притиснато в нейното, пораждаше. Както беше обещал, той намали силата на прегръдката си. Тя потрепери — не от студ, а от пораждащото се желание. Какво ли й става? Та нали това беше нейният враг?! Да, умът й го разпознаваше като такъв, но не и тялото й, което безсрамно реагираше на докосването му. За неин ужас, нова тръпка я прониза от петите до върха на главата.