— Студено ли ти е? — попита той и прокара длан по настръхналата кожа на ръката й.
Напрегната, тя дръпна ръката си.
— Не, топло ми е, благодаря. Дори прекалено.
Тялото й отново издайнически потръпна. Рейналф смръщи вежди в мрака. Щом не й беше студено… Разбра и се усмихна.
И двамата лежаха, напълно будни. Часовете се нижеха и изглеждаха безкрайни. Рейналф беше изпълнен с желание, а Лиз-Ан — с различни чувства. Най-после сънят победи страха и тя заспа. А Рейналф, като почувства, че тя вече не изпитва напрежение, също се отпусна и затвори очи.
ГЛАВА 7
Едва се беше зазорило, когато Лиз-Ан отвори очи и се огледа. Още беше замаяна от съня, а в стаята беше полутъмно. Тя промърмори нещо неясно и притисна лице в топлата, твърда възглавница. Беше й удобно и приятно. Нещо я погъделичка по носа. Тя вдигна ръка, за да го отстрани. Пръстите й напипаха нещо меко и космато. Тя смръщи вежди, отвори очи и видя лицето на Рейналф, наведено над нея. Разбра, че неговите гърди са й служили за възглавница, но не реагира остро, защото още й се спеше. Обърна глава и се изчерви, като видя, че левият й крак е пъхнат между неговите, че хълбоците й са притиснати в неговите, че ръцете му собственически я прегръщат през кръста. Преглътна нервно, втренчила поглед в голите му гърди: бяха широки, кожата му имаше златист цвят и под нея играеха гъвкави мускули. Пръстите я заболяха от желанието да го докосне. Тя сви длани в юмруци и започна да изучава лицето му. Острите му черти бяха по-нежни сега, когато сънят ги докосваше, устните му бяха пълни и чувствени, зъбите — равни и бели. Не можеше да отдели поглед от устата му. В паметта й изплува нещо, което я накара да смръщи вежди. То така и не придоби ясни форми, преди да изчезне. И тогава, изведнъж, разбра, че той беше удържал думата си. Беше я държал в прегръдките си цяла нощ, но само за да се увери, че няма да му избяга. Не беше я изнасилил. Защо? Врагът, когото добре познаваше, нямаше да изпитва разкаяние, ако престъпеше клетвата си. Дали наистина се беше променил? Каква сила би могла да го отклони от пътеката на злото? Продължаваше да се взира в лицето, което сега не й се струваше така познато като преди четири години, а той обърна глава, като че ли за да й разреши да огледа и ясно очертания му профил. В същото време премести ръката си по-надолу и я остави да си почива върху корема й. Тя видя в това шанс да се освободи. Изправи се бавно до седнало положение и ръката му падна върху завивките. Лиз-Ан сдържа дъха си и издърпа крака си, но не успя да стане от леглото. Той я усети и с бързо движение легна върху нея. Тялото му я натисна неумолимо надолу. Черните му очи ядосано проблясваха.
— Искаш да отидеш някъде ли? — бавно провлачи думите той. Гласът му все още беше дрезгав от съня.
Тя постави длани на гърдите му и безуспешно се опита да го отблъсне.
— Махни се от мен! — заповяда му.
Той хвана китките й и я принуди да изпъне ръце над главата си.
— Първо ме целуни!
— Ти се закле, че няма да ме насилваш — напомни му тя. Гласът й се извиси, защото я обзе паника.
— Да, вчера удържах думата си, но днес правилата са променени.
Значи все още имаше намерение да я изнасили. Не беше се променил. Тя срещна погледа му.
— Имаш намерение да ме направиш своя любовница? Такова ли ще бъде наказанието ми?
Рейналф се усмихна.
— Не, това ще бъде твоя привилегия. А също и моя. Отмъщението си ще постигна по други начини.
Нямаше да й признае, че вече беше отхвърлил всичките си внимателно замислени начини да я накаже. Сега, след като я беше отмъкнал от дома й, наистина не знаеше какво да прави с нея. Арогантните му думи запалиха в гърдите на Лиз-Ан множество чувства, които накараха тялото й да се вцепени, а гласът й — да стане по-дълбок.
— Уверявам те, че ще бъде достатъчно да ме изнасилиш. Хайде, свършвай с това и ме пусни!
— Да те изнасиля? Не, Лиз-Ан, нямам нужда от това, а и методите ми по отношение на жените не са такива. Ти ще трябва да ме помолиш да те взема. И само когато съм готов, ще направя това.
Той няма да я изнасили? Но нима не беше казал, че правилата на играта са променени? В пълно недоумение, тя отново се обърна към безотказната си защита — омразата.
— Ще има да чакаш цяла вечност — процеди през зъби. — Ти ме отвращаваш.
Той не реагира, лицето му остана безразлично.
— Ще свикнеш с докосването ми и то ще започне да ти харесва.
— Никога няма да те пожелая!
— Но ти вече го направи. Видях го в погледа ти, почувствах го в допира ти. Нима знаеш толкова малко за страстта, че дори не можеш да я разпознаеш? Или просто играеш поредната си игра?