— Ти, нахален звяр! Презирам те! — Внимателно потисканите чувства излязоха на повърхността.
— А, значи така. Но мисля, че желанието ти към мен е по-дълбоко и по-силно.
Тя си пое дълбоко дъх.
— По-скоро бих желала да те намушкам с нож!
— В това не се съмнявам. Но няма да успееш. — Топлият му дъх раздвижи косите й. — Кажи ми как е възможно аз да те познавам по-добре, отколкото ти самата се познаваш?
— Не, ти въобще не ме познаваш…
— А сега ще си получа целувката — каза той и се наведе към нея.
Тя навреме обърна глава и избегна допира на устните му. Той успя да я целуне само по бузата. Но без колебание, устните му стигнаха чак до ухото й. Като усети топлия му влажен език страстно да завладява тази нейна чувствителна част, тя изпищя високо и обърна глава на другата страна. Той се засмя и стрелна устни към другото й ухо. После потърси чувствителното място под него. И още по-надолу — към основата на врата й. По гърба на Лиз-Ан полазиха сладки, забранени тръпки. Тя стисна здраво очи. Сърцето й биеше учестено и глухо, като да беше пробягала дълго разстояние. Ушите й бучаха. Почувства топлина като горене по време на треска. Сетивата й бяха изострени до краен предел. С нарастваща тревога разбра, че нещо става с нея. Гневът я беше предал. Беше се превърнал в някакво ново чувство, което едновременно я очароваше и плашеше. Умът й водеше война с тялото. Издигнатите от нея прегради започнаха да падат една по една. Не, това не може да е тя. Тя мрази този мъж…
Предвкусвайки победата, Рейналф завладя устата й, търпеливо изчаквайки тя да му отговори със същото. Когато почувства как у нея се надига страстта, пусна ръцете й и плъзна своите към гърдите й. Тя потръпна и изви тяло към него.
— Отвори си устата — каза той с плътен и дрезгав глас. Тялото му отчаяно искаше да се освободи от напрежението.
Лиз-Ан беше напълно объркана от новите чувства, породили се в предателското й тяло, и замаяна му се подчини. Рейналф пъхна езика си в устата й и се опияни от сладкия нектар, който се криеше там. Той чу изплъзналия се от гърлото й стон, почувства ръцете й да го галят по косата и продължи любовната игра с езика й, който плахо му отвръщаше. Макар и много трудно, се откъсна от сладостта на устата й и се вгледа в зачервеното й лице.
— Лиз-Ан, погледни ме — каза той.
Тя повдигна крайчеца на устните си, а после отвори очи. Погледът й беше замаян, отнесен, а зелените й ириси имаха оттенък, какъвто не беше виждал досега. Той беше като хипнотизиран. А после цветът на очите й потъмня до тъмнозеления, познат нему, цвят на гнева. Лиз-Ан се срамуваше от случилото се. Напомни си, че трябва само да отвори очи и да погледне лицето му, за да забрави докосването му. Усмихна се горчиво.
— Свърши ли вече?
Той присви очи и продължи да я гледа. Сграбчи я за раменете.
— Какво виждаш в мен, като ме гледаш така?
Тя трепна.
— Страхувам се, че няма да бъдеш доволен от моите наблюдения.
Нямаше да бъде изненадана, ако направеше опит да я удуши. Може би дори нямаше да го обвинява, защото думите й бяха наистина предизвикателни. Но той не направи нищо. Само изруга, пусна я и легна до нея. Лиз-Ан се хвърли към другия край на леглото и без да иска, го преобърна.
— Ще видя какво е онова, което криеш от мен — заплаши я той и заобиколи, за да стигне до нея.
Лиз-Ан бързо скочи на крака и започна да разтрива гърба си на мястото, върху което се беше приземила. Отстъпи назад, за да не бъде принудена да вдигне лице към Рейналф, ако иска да срещне погледа му. Хладният утринен въздух й напомни, че е облечена съвсем леко — само по долни дрехи. За да се прикрие, скръсти ръце на гърди.
— Онова, което не ти принадлежи, не е скрито от теб — отговори тя. — Моите тайни са си мои собствени, Рейналф Уордю. Споделям ги само с хората, които харесвам. А теб… теб не те харесвам.
В последвалата тишина той се наведе към нея, но не направи крачка напред. Когато най-после проговори, гласът му беше опасно нежен.
— Уморих се да слушам подигравките ти — каза той. — Отсега нататък ще се обръщаш към мен с „милорд“, защото сега съм такъв. И само в леглото ще използваш малкото ми име. Разбра ли?
Лиз-Ан отговори по навик, без да се замисли.
— А ти ще се обръщаш ли към мен с „милейди“?
И в същия миг съжали за прибързаните си думи. На лицето му се спусна тъмен облак. Помисли си, че сега вече ще я набие. С приглушен вик изтича до отвора на палатката. Отметна платнището и се втурна навън. Блъсна се в Геоф, който носеше табла с храна. Като видя одеждите й, и по-точно липсата на такива, Геоф отвори широко уста. Няколко от мъжете също спряха, за да я погледат. Тя веднага замръзна на мястото си, втренчена в Геоф. И не оказа съпротива, когато Рейналф я издърпа обратно в палатката. Разтърси я силно.