— Не виждам нищо, което да не е наред — излъга тя, макар всъщност да беше ужасена от вида си. Както винаги, тази проклета нейна коса!
— Среши се — нареди той. — Тръгваме след час.
И излезе. Лиз-Ан не обърна внимание на заповедта му. Беше любопитна да види до каква степен е превърната в затворничка. Когато прецени, че е минало достатъчно време от излизането на Рейналф, отиде до входа на палатката и подаде глава навън. Точно срещу нея стоеше, облегнат на едно дърво, младият скуайър Геоф. Той се усмихна и й махна за поздрав. А после посочи двамата въоръжени мъже, застанали от двете страни на входа.
Час по-късно напуснаха лагера и се отправиха на север. Лиз-Ан яздеше на коня на Рейналф, седнала пред него. Макар и любопитна накъде са тръгнали, мълчеше, за да изрази несъгласието и възмущението си. Преструваше се, че не чува оскъдните забележки на Рейналф, когато минаваха през някоя особено интересна местност. Днес ездата беше значително по-бавна от вчера и тя се опита да държи тялото си на разстояние от неговото. По обяд, когато спряха до поточе с кристално чисти води, всички мускули я боляха. Когато Рейналф протегна ръце, за да й помогне да слезе, тя потисна желанието си да отблъсне помощта му. Костите й издайнически пропукаха, когато се разположи на земята.
— Ти си упорита жена, Лиз-Ан Балмейн — каза той, а после рязко се обърна и се отдалечи.
Тя се огледа, като разтриваше врата и раменете си. От лявата и дясната й страна се бяха разположили същите мъже, които пазеха палатката й. Погледите им я следяха неотлъчно. Геоф също я наблюдаваше, докато хранеше коня си. Тя му се усмихна чаровно, а после му се изплези дяволито. Младият скуайър я погледна недоумяващо, а после й върна жеста. На свой ред и Лиз-Ан се изненада. А може би не беше чудно, че той се държи така, като се има предвид как го беше измамила предната вечер. Обърна му гръб и се изправи лице в лице със сър Уолтър. Той не се усмихваше. Очевидно, беше забелязал размяната на жестове и бе стиснал здраво устни, както и предния ден, когато беше принуден да я държи на коня си.
— Какво искаш? — запита го грубо тя. Жалък опит да прикрие объркването си.
Той мълчаливо й подаде кожен мях, пълен с вода, като ясно й даде да разбере колко му е неприятно, че отново си има работа с нея. Отношението му предизвика бодване в гърдите й, но тя се престори, че не го е забелязала. Дълги години беше смятала, че най-добрият начин да се справиш с мъжете, е бързо да ги нападнеш с острия си език. Скръсти ръце на гърба си и смело срещна погледа му.
— Да приема ли, че ми предлагаш глътка вода? — запита тя, като повиши глас, за да демонстрира учудването си.
Лицето му потъмня, но той не каза нищо. Тя направи крачка към него. Очите им бяха на едно равнище, защото той не беше много висок.
— Това е любезност, която не съм очаквала.
— Уверявам ви, милейди — изръмжа той, — че не ви предлагам вода от любезност. Заповядаха ми да го сторя.
Силата на омразата му я изненада, но беше доволна, че го е накарала да проговори. Сви рамене и пое мяха.
— Не ме ли харесваш? — попита тя и отпи дълга глътка от студената, сладка вода.
Погледите им се срещнаха.
— Не харесвам змиите, милейди.
Тя почти се задави. Змия? Защо я смяташе за такава? Забележката му я засегна дълбоко, но тя не даде израз на болката си. За първи път го разгледа отблизо и внимателно. Беше по-възрастен от Рейналф поне с десет години. Някога черната му коса сега беше богато изпъстрена със сребро. Лицето му беше белязано от прекарана в детството едра шарка, но въпреки това беше привлекателен. Проницателните му сини очи бяха като две ледени блокчета под рошавите тъмни вежди. Очите му й напомниха тези на Джилбърт. Отпи още една, последна, глътка и му подаде мяха.
— Не мога да твърдя, че това ме изненадва — каза тя, — макар да ми се струва, че бъркаш страха с отвращението.
— Страх?
Лицето му й подсказа, че той се изкушава да я удари. Тя направи крачка назад и кимна с глава.
— Да. Много често мъжете се страхуват от онова, което не разбират. Но аз ти прощавам. Очевидно е, че предаността ти към господаря ти ти пречи да преценяваш правилно нещата.
Нека помисли малко върху думите й! За нейна изненада, силна руменина плъзна по лицето му и стигна дори до ушите му, които пламнаха. Свил длани в юмруци, Уолтър се завъртя на пети и се отдалечи. Може би беше отишла прекалено далеч, мислеше си Лиз-Ан, докато гледаше след него. Един нов враг няма да й е от полза, но съюзник… Замисли се за миг над тази възможност, а после тъжно поклати глава. Не, не беше вероятно хората на Рейналф да го предадат. Не би спечелила нищо, ако се опита да се сприятели с тях. Като въздъхна тежко, тя тръгна към брега на потока, където вдигна полите си и клекна до водата. Запретна ръкави и потопи длани в хладката вода. След дългата езда, по време на която се беше сгорещила, водата й подейства прекрасно, освежително. Напръска и лицето си, но остана без дъх, защото водата се оказа изненадващо студена — като че ли хапеше. Въпреки това тя напръска и врата си, като остави капките да се плъзнат надолу и да намокрят дрехите й. Струйката се стече между гърдите й и стигна до корема й. Тя се усмихна доволно и започна да си вее с полите на роклята.