— Какво си казала на сър Уолтър?
Лиз-Ан се стресна и подскочи, като при движението почти падна в потока. Не беше чула приближаването на Рейналф. За такъв огромен мъж, се движеше с учудваща лекота. Хвърли му злобен поглед през рамо.
— Нищо особено. Просто се съгласихме, че не се харесваме един друг.
Той присви очи.
— Не искам да предизвикваш безредици сред хората ми, Лиз-Ан. Отсега нататък няма да разговаряш с тях.
— Не съм направила нищо лошо.
— Видях те как се държиш с подчинените си. Не си мисли, че можеш да се отнасяш по същия начин и с моите хора.
Макар че възнегодува срещу думите му и да не искаше да му дава каквото и да било обяснение, тя се чу да казва:
— Ако говориш за онази прислужничка в замъка Лангдън, тя удари с юмрук моята камериерка.
Той протегна ръка:
— Няма да споря с теб.
Лиз-Ан беше обхваната от гняв и не забеляза, че разговорът им предизвиква интерес сред другите. Напълни шепите си с вода и я хвърли в лицето му. Той отстъпи встрани.
— Понякога се чудя дали наистина си пораснала жена, или си още дете — каза той.
Без да чака отговор я хвана за ръката и я дръпна към себе си. Но с едно рязко извъртане, тя се освободи и отстъпи назад, вдигнала предизвикателно глава. Рейналф едва устоя на желанието да я бутне във водата.
— Последвай ме! — нареди и се обърна.
Тя се подчини недоволно, изправила рамене, за да си придаде достойнство.
— Можеш да се облекчиш тук — каза той няколко минути по-късно, след като я беше завел до едно отдалечено и усамотено местенце.
Тя вдигна вежди.
— Колко мило от твоя страна!
Той остави сарказма й без отговор. Посочи към група дървета и й направи знак да отиде там.
— Не подлагай търпението ми на изпитание — предупреди я той, когато тя мина покрай него.
Лиз-Ан беше в отвратително настроение и реши, че няма да го послуша. А Рейналф скръсти ръце на гърди и замислено загледа младия скуайър, като се питаше каква задача да му възложи, за да се излекува от неприязънта си към Лиз-Ан. Очевидно, гордостта му беше пострадала жестоко и той искаше да бъде сигурен, че Лиз-Ан няма да има възможност да повтори удара си.
Като изминаха няколко минути, а тя не се появи, Рейналф започна да чувства безпокойство. Обърна се и претърси околността с поглед, за да види зелената й рокля. И изруга наум. Не беше помислил колко лесно ще й бъде да се слее със зеленината на гората.
— Лиз-Ан! — извика той. — Не се бави!
Не получи отговор. Затвори очи и поклати невярващо глава. Дали отново не се беше опитала да му избяга? Нима отново я беше подценил? Извика пак и пак не получи отговор. Този път изруга гласно и се втурна в посоката, в която беше изчезнала. Не можеше да е отишла далеч.
— По дяволите! — каза той, като стигна до мястото, където я беше видял за последен път.
Не се чуваше нищо, което би могло да му подскаже къде е отишла. Той вдигна глава и се ослуша. Заслони очи от слънцето и огледа клоните на дърветата. И миг по-късно я видя. Беше се изкатерила до средата на едно вековно дърво. Как беше успяла да стигне толкова нависоко, и то с тези дрехи, които спъваха всяко движение? Не преставаше да се чуди чак докато се озова под дървото. Беше като момче, малко палаво момче, което непрекъснато създава проблеми.
— Не си много бърз, нали? — каза тя и му се усмихна дяволито. — Ако знаех, че ще ти трябва толкова много време, може би щях да се опитам да избягам.
Под полата на роклята се виждаха добре оформените й глезени. Гледката беше особено изкусителна.
— Какво правиш там горе? — запита той. Не обърна особено внимание на думите й, защото се бореше с надигащото се в слабините му желание.
— Оттук се разкрива прекрасна гледка. Мога да видя…
— Слез долу.
— Не, тук горе ми харесва повече. Може би и ти ще успееш да дойдеш.
За нейна изненада, той остави меча си на земята и започна да се катери по дървото. Не можеше да не се възхити на лекотата, с която той се справяше. Дори без отвратителните си дрехи, тя не би могла да постигне такава грациозност на движенията. Беше безкрайно благодарна, че той не беше видял нейното изкачване. Миг по-късно вече беше до нея. Не се осмеляваше обаче да седне на тънкия клон, на който седеше тя, защото тежестта му можеше да се окаже фатална. Протегна й ръката си.