— Дай ми ръка — каза той. — Ще ти помогна да слезеш.
— Не си ли ядосан? — В гласа й се долавяха недоверие и разочарование.
— Не. Надявала си се да ме ядосаш?
Тя кимна.
— Да.
— И защо?
Тя погледна към небето.
— Заради дългата езда, разбира се.
Той се засмя весело.
— Щеше да ти е по-удобно, ако се беше отпуснала.
— Бих искала да яздя сама на кон — предложи и толкова бързо извърна глава към него, че клонът се разклати и двамата за малко не паднаха на земята.
Думите й го накараха да стане изведнъж много сериозен.
— Ще говорим за това, когато отново стъпим на земята. Хайде, дай ми ръка.
Тя отиде съвсем до края на клона.
— Както сама се качих, така мога и сама да сляза.
— Не, само ще си счупиш врата!
Вече беше ядосан! Да я вземат дяволите заради способността й да предизвиква това чувство у него! Едва ли можеше да си позволява непрекъснато тази слабост! Тя го погледна право в очите:
— А теб какво те интересува дали ще си счупя врата?
Макар да не искаше да си го признае, вече твърде много се интересуваше от нея. И не само защото не би могъл да доведе отмъщението си докрай, ако й се случеше нещо. Когато тишината се проточи, тя сви рамене.
— От години се катеря по дърветата, стрелям с лък и се упражнявам с меч, Рейналф Уордю. Нямам нужда някой да ме спасява.
Рейналф си пое дълбоко дъх, за да се успокои, облегна се на ствола на дървото и се замисли над думите й. Когато проговори, гласът му беше изпълнен с нежност.
— Разкажи ми за детството си, Лиз-Ан.
Тя го погледна, изпълнена с подозрение.
— Защо?
Той сви рамене.
— Е, можеш и да не ми разкажеш, ако си готова да слезем долу.
Тя обмисли предложението му преди да отговори. И като реши, че в молбата му няма нищо лошо, я удовлетвори.
— Макар и да не ти се вярва, отгледаха ме и ме възпитаха като млада дама. Дори мога да шия и да правя прекрасни, равни бодове. — Изведнъж с изненада откри, че това чисто женско занимание, като че ли й липсва. — Но винаги съм се интересувала от нещата, които се смятат за мъжко владение. Веднъж дори предизвиках Джилбърт на дуел със стик срещу меч. Но на него не му се видя забавно.
Тя прехапа замислено устни и поклати глава. Рейналф беше заинтригуван. В главата му изникваха въпрос след въпрос, но той остана мълчалив. Чакаше я да продължи.
— Когато бях на четиринайсет, съвсем наскоро след смъртта на баща ми… — Гласът й заглъхна. Наложи се да преглътне, преди да продължи. — Джилбърт най-после отстъпи и започна да ме обучава в изкуството на войната.
— Защо? — не се стърпя и попита Рейналф, чудейки се що за жена е тя, щом е готова да бъде въвлечена в нещо толкова безчестно.
Изведнъж поведението й се промени. Закачливостта и усмивката изчезнаха. Тя втренчи поглед в ръцете си.
— За да се защитавам, разбира се.
Объркан, той поклати глава.
— Но това е задължение и отговорност на мъжете, Лиз-Ан.
Тя обърна изпълнени с мъка очи към него.
— Но понякога те не съумяват да се справят с това си задължение.
Гласът й беше сведен до шепот и едва се чуваше. Рейналф беше потресен от израза на лицето й. Прииска му се да я утеши, да я развесели по някакъв начин.
— Кой не се е справил? Джилбърт ли?
Тя отвори широко очи и маската се смъкна от лицето й толкова рязко, все едно че беше затръшнала врата.
— Вече съм готова да сляза от дървото — каза тя, като избягваше изпитателния му поглед.
Рейналф не беше готов, но й протегна ръката си. Този път тя не се поколеба и я прие. Без да каже дума, му позволи да я притисне до себе си.
— Лиз-Ан — каза той, като повдигна лицето й към своето, — какво да правя с теб?
— Пусни ме да си отида у дома — прошепна тя.
— Не мога.
Тя се усмихна горчиво, но не направи опит да се изплъзне, когато устните му потърсиха нейните. Целувката беше сладка, но кратка. А след това тя зарови лице във врата му и се опита да не мисли за нищо.
ГЛАВА 8
Силно ядосан, Джилбърт Балмейн разчисти дългата маса с едно-единствено движение на ръката си. Кани с бира, табли с храна и празни съдове се разхвърчаха наоколо като блуждаещи снаряди. Всички, които се намираха на пътя им, се наведоха или потърсиха прикритие в ъглите на залата, което още повече ядоса господаря. Като ругаеше силно — нещо, което строго беше забранил на сестра си, — той се обърна към капитана на охраната. Тръгна към строените рицари със силно зачервено лице, дишайки на пресекулки, а накуцването му беше по-забележимо от всякога. Като стигна до мъжете, безцеремонно ги хвана за предниците на туниките им.