— Ще отрежа главите и на двама ви, ако нещо лошо се случи на сестра ми! — изрева той. Изражението на лицето му ги уплаши. — По-добре се молете на Бога да се върне здрава и невредима!
Нито един мъж не би бил способен да проговори пред лицето на този страшен гняв. Мигове по-късно и двамата бяха освободени, а господарят им поведе рицарите си през залата. По пътя си запращаше всичко, което му попадне, на пода. Ритна една от пейките и я прекатури. Много малко бяха тези, които го бяха виждали толкова ядосан, а сегашното му състояние изплаши всички. Макар да го смятаха за справедлив и да беше уважаван господар, Джилбърт обикновено беше кисел и несговорчив. Често беше мълчалив и замислен и много малко хора се осмеляваха да го безпокоят в такъв момент. Само лейди Лиз-Ан винаги беше добре дошла за него. Той задоволяваше всичките й прищевки и дори беше започнал да я обучава в изкуството да води бой. Зад гърба му хората смръщваха вежди и клатеха глави, но никой не се осмеляваше да каже на глас, че заниманията са крайно неподходящи за една дама. И все пак някои от тях си спомняха за веселия ентусиаст, какъвто беше младият Джилбърт, който щеше да наследи баронската титла на баща си. Преди неговата смърт Джилбърт, а дори и сестра му, бяха по-различни. Нещата, които бяха довели до промените в характерите и на двамата, макар да не се помнеха в подробности, се знаеха от повечето хора, но никой никога не говореше за тях. Това беше строго забранено.
— Кой е този рицар, който я е отвел оттук? — изрева Джилбърт, като отново се върна на темата, предизвикала гнева му.
Робърт Коултър първи се съвзе и се осмели да се изправи срещу господаря си. С малко усилие на волята, той дори срещна погледа му.
— Каза, че се нарича Рейналф Уордю, милорд.
Уордю? Джилбърт се замисли. Името му се струваше познато. Изведнъж си спомни огромния светлокос рицар, който седеше на масата на краля само преди две седмици. Дамите, кой знае защо, го наричаха Белия рицар. Обикновено Джилбърт не обръщаше внимание на женските приказки, но този път не можеше да не забележи интереса, който мъжът пораждаше сред хората в двора. Сглоби част от разговорите, които неволно беше дочул. Знаеше само, че Уордю притежава много земи на север и че се смята за опасен противник. Смътно си спомни, че беше чул група млади дами да говорят, че съпругата му е починала съвсем наскоро. Те безсрамно се домогваха до вниманието му, а той като че ли не забелязваше. Свил длани в юмруци, Джилбърт отчаяно се опитваше да възстанови поредицата случки, довела до отвличането на Лиз-Ан. Защо този Уордю я беше отвел? Какво го е подтикнало? Да, сестра му беше много красива, но отрицателното й отношение към мъжете се долавяше лесно, а повечето смятаха, че то е по-важно от добрия външен вид. Като се извини, Ян, младият иконом, прекъсна мислите на господаря си.
— Самюъл знае повече, милорд. Той се грижеше за мъжа, когато беше пленник на лейди Лиз-Ан.
Думите му стопиха гнева на Джилбърт. Доближи лицето си до това на младежа. Дали беше чул добре?
— Пленник? — повтори. — Сестра ми го е държала като затворник? Един рицар? — Когато икономът сериозно кимна в знак на потвърждение, Джилбърт прокара длан по челото си. — Доведи ми Самюъл!
— Тук съм, милорд.
Огромният плешив мъж се появи и всички рицари се наредиха пред него. Джилбърт добре познаваше този човек. Той и съпругата му се ползваха с особеното доверие на Лиз-Ан.
— Самюъл — каза, опитвайки се да контролира чувствата си, — искам да говорим насаме. — И изгледа многозначително останалите присъстващи в залата. — Изпратете ми също така и онова момиче, Мели — нареди той.
Без да кажат и дума, изтощените от ездата рицари излязоха от залата, а заедно с тях икономът, капитанът на охраната и малкото слуги, които бяха станали свидетели на гнева на господаря. Джилбърт се отпусна тежко в стола с висока облегалка и започна да разтрива десния си крак. Вдигна здравия и го подпря на масата. Облегна се назад в стола, докато остана опрян на двата задни крака, и остана така. Самюъл седна на пейката срещу него — място, което господарят нетърпеливо посочи с ръка.
— Разкажи ми всичко — нареди Джилбърт. — И започни от самото начало!
Изпълнен с уважение, Самюъл започна да разказва какво се беше случило още от самото завръщане на лейди Лиз-Ан от замъка Лангдън. По средата на разказа Мели се прокрадна в залата и трепереща се приближи към господаря си. Джилбърт се наклони още повече назад, като едва не се прекатури заедно със стола, и безмълвно й посочи с ръка мястото до Самюъл. Тя послушно седна и наведе глава към треперещите си ръце, втренчила поглед в изгризаните си нокти.