— Покажи се! — заповяда той. Гласът му беше дрезгав. Стените на мазето го отразиха и той прозвуча особено глухо. Почака известно време, но нищо не се случи. Значи такава беше играта. Рейналф наклони тяло надясно, а после с всички сили протегна лявата си ръка напред. Скобата се вряза още по-дълбоко в наранената му плът и направи усилията му безплодни. От раните потече кръв, а от гърлото му излезе тих стон. Къде, за Бога, се намираше и кой се беше осмелил да го окове като животно? Щеше да го удуши със собствените си ръце. Гневът му отново се надигна, подхранван от виденията за отмъщение. Силата на чувството изненада дори самия него. Този път той се поддаде и изрева високо, след което се хвърли напред, без да обръща внимание на разкъсващата го болка в раменете и на това, че скобите отново се впиха в плътта му. Опита няколко пъти да се пребори с веригите, докато най-сетне силите го напуснаха. Облегна се изтощен на стената, а от устата му се сипеха проклятия.
— Какво те измъчва, милорд Рейналф? — попита го саркастично сладък глас.
Той рязко обърна глава наляво и там, само на една ръка разстояние, видя фигура, облечена в черно. Не можеше да различи чертите на обърнатото към него лице, защото беше в дълбоката сянка, а главата беше покрита с качулка. Разпозна обаче образа на жена, чиито очи, отразяващи слабата светлина, го гледаха студено. Жената му се стори позната и той отново си спомни замъка Лангдън и случилото се няколко мига преди да го пленят и да загуби съзнание. Сигурно това е било нейно дело…