— Какво е направила? — изрева Джилбърт.
— Да, срещна се с него насаме и го прободе с камата си.
— Лоша ли беше раната?
Самюъл поклати глава.
— Не, макар на нея много да й се искаше да беше така. Както знаете, тя…
Джилбърт нетърпеливо му махна с ръка да млъкне.
— Значи тя тръгна доброволно, без той да е нападал замъка?
Самюъл кимна и голото му теме отрази слънчевата светлина, която струеше през високите прозорци.
— Тя нямаше избор, милорд. В замъка бяха останали малко хора, а рицарят каза, че ви е взел за заложник.
— Ах, този измамник, този негодник! — изрева Джилбърт и една мисъл, която отдавна се въртеше из главата му, изплува ясно в съзнанието му. — Дяволите да го вземат крал Хенри! — изруга той, като си спомни колко невинно монархът го беше запитал къде е в момента сестра му.
Самюъл и Мели си размениха несигурни погледи, свиха рамене и отново посветиха вниманието си на господаря. Джилбърт беше спуснал стола на четирите му крака, беше опрял лакти на коленете си и беше свил длани в юмруци толкова силно, че кокалчетата му бяха побелели. Без да подозира нищо, Джилбърт беше казал на краля, че Лиз-Ан е на гости на братовчедка си в замъка Лангдън. Хенри се беше усмихнал почти радостно, а после неясно беше промърморил, че е време да се намери достоен за ръката й рицар. Дали Рейналф Уордю беше този, когото той имаше предвид? Странно, но през последните две седмици непрекъснато бяха изниквали неща, които го забавяха в двора, докато най-после монархът му разреши да се върне в Пенфорк. По онова време Джилбърт не виждаше в това нищо повече от досадна необходимост, но сега мислеше различно — че е станал жертва на плановете на краля.
— Той стои зад това — уверено заключи Джилбърт. — Но как е станало така, че Лиз-Ан е взела рицаря в плен? И защо?
Рейналф Уордю все пак беше огромен и як мъж. Как е успяла да го плени? И най-важният въпрос — защо сестра му, която мразеше мъжете, е направила това? Втренчи замислено поглед в тавана.
— Милорд — обади се тихо Мели.
Джилбърт я погледна.
— Какво знаеш за това ти, Мели?
Беше станал значително по-спокоен. За първи път, откакто научи за отвличането на сестра си, отново можеше да мисли логично. Мели закърши ръце.
— Ами, милорд, аз бях тази, която накара рицаря да падне в капана.
Джилбърт повдигна вежди, а после ги спусна толкова ниско, че почти покриха сините му очи.
— Ти? — попита невярващо и се поизправи на стола. — И защо си го направила?
— Защото господарката ми нареди, разбира се — каза Мели и отмести поглед встрани.
— Обясни ми, момиче! — Джилбърт удари с длан по масата.
Долната й устна затрепери, но Мели събра смелост и го погледна.
— Лейди Лиз-Ан не ми каза защо, милорд, но искаше да съблазнявам мъжа и да го водя по дългия тъмен коридор на замъка Лангдън. Той беше съвсем близо до мен, когато тя изскочи от сянката и го повали на земята.
— Само с един удар ли? — попита Джилбърт. Красивото му лице сега беше грозно намръщено. Той познаваше добре способностите на сестра си, но не мислеше, че може да се мери със силата на Уордю.
— Да. — Мели усилено закима. — Той беше пил много, милорд. Опита се да се бори, но милейди беше прекалено бърза и пъргава за него и с втория удар го накара да изпадне в безсъзнание. Той се строполи като огромен дъб.
Джилбърт си представи сцената и не можа да потисне усмивката си. Какво, за Бога, я беше прихванало?
— И как успя да го докара тук, без да разтревожи лорд Бърнард? Сигурен съм, че той е имал известни подозрения?
— Скрихме го в една от товарните коли и тръгнахме на другия ден преди зазоряване. По това време още не бяха открили изчезването му, милорд.
— И той не се събуди? Пътували сте ден и половина до Пенфорк! — отбеляза Джилбърт.
— Да, но всеки път, когато той се размърдаше, аз поднасях под носа му една смес, която господарката ми даде, и… — тя щракна с пръсти — той отново заспиваше.
Джилбърт извика, защото още нищо не му беше станало ясно.
— И лейди Лиз-Ан не ви каза поради какви причини го е отвлякла?
Мели поклати глава.
— Каза само, че е причинил голямо зло на семейството и тя ще го накаже за греховете му.
Думите наистина й подхождаха, но…
— Колко дни преднина има Уордю?
— Замина на север преди три дни, милорд — отговори Самюъл.
Три дни? Дали искаше да се върне в имението си? Изведнъж Джилбърт почувства колко е изтощен и разтърка очи. Хората му също имаха нужда от почивка, но после непременно трябваше да се впуснат в издирването. Мисълта, че може да загуби Лиз-Ан, го прободе в стомаха като стоманено острие. Въздъхна тежко, стана от стола и изкачи стъпалата, които водеха до неговата стая. Макар стомахът му да се свиваше от глад, не му обърна внимание и замислено закрачи напред-назад.