— Защо, Лиз-Ан? — запита той стените.
Като не получи отговор, закрачи още по-бързо, докато накрая болката в ранения крак стигна чак до хълбока и Джилбърт трябваше да спре. Хвърли се на леглото и започна да го разтрива. Обвини се, че е позволил на сестра си прекалено голяма свобода. А после мисълта му се върна на въпроса, защо тя беше пленила Уордю. За Бога, защо никой не я беше попитал?! Защо, за Бога, никой не беше я защитил? Робърт Коултър никога не беше обръщал гръб на предизвикателствата. Беше изпълнявал, и то добре, длъжността на капитан повече от двайсет години. Беше служил на бащата на Джилбърт още по времето на крал Стивън, когато конфликтите между съседните имения бяха постоянни. Защо тогава беше позволил на Лиз-Ан да се предаде? Дали годините на относителен мир не го бяха накарали да омекне? Защото ти позволи на Лиз-Ан да подлага авторитета ти на съмнение, ти й позволи да превишава правата си, както и твоите. Джилбърт затвори очи. И твърдо реши, че ще промени нещата, когато върне сестра си у дома. Време беше — и за него, и за нея — да обърнат гръб на миналото и да влязат в ролите си. Твърде дълго бяха позволявали на миналото да ръководи съдбата им. Мислите му неминуемо го доведоха до спомена за онази студена нощ, когато беше пролята кръвта му. И той неохотно се потопи в него с ясното съзнание, че му предстои да направи някакво страшно откритие. Припомни си всички болезнени подробности. Горещата болка, която беше експлодирала в гърдите му. Той беше паднал, все още стискайки здраво меча. Беше видял като през мъгла новия си противник, който имаше невероятно светла коса. Но не беше успял да го разгледа, защото изпадна почти в безсъзнание. И тогава чу вик, който раздра душата му. Лиз-Ан! Опита се да победи спусналия се над него мрак, но той се оказа по-силен от изнемощялото му, ранено тяло. Нещо го дърпаше към небитието, но той се държеше здраво за живота. Една нова, по-голяма цел… Джилбърт преживя всичко отново. Дишаше тежко, на пресекулки. Парчетата от мозайката най-после се подредиха. Макар да беше видял само смътно мъжа, който водеше атаката, Лиз-Ан беше запомнила всяка една негова черта. Възможно ли беше? Такава светла, почти безцветна коса, не беше нещо обичайно. Поклати глава. Защо беше необходимо на един благородник да се предрешава и да се държи като обикновен разбойник? Та това бе направо нелепо! Но нямаше друго обяснение за поведението на Лиз-Ан. Нима тя не се беше заклела някой ден да си отмъсти на негодника? И затова ли Уордю я беше отвлякъл? Ако беше така, какво възнамеряваше да прави той с нея? Джилбърт знаеше отговора. Тя нямаше да живее дълго. А дали беше още жива? Изправи се и се спусна по стъпалата, като ги вземаше по две наведнъж. Нямаше време за почивка. И тази нощ той и хората му щяха да прекарат на конете.
ГЛАВА 9
— Никога преди не си се грижила за ранен? — попита недоверчиво Рейналф, като пренебрегна мълчаливата молба на Лиз-Ан да бъде освободена от това задължение.
— Е, може би съм излекувала една-две драскотини — каза тя.
Той смръщи вежди.
— Господарките на замъци обикновено са много вещи в тези работи.
Тя избягваше погледа му.
— Да — призна най-после, — но аз отдавна съм занемарила този вид задължения.
Рейналф обаче знаеше, че не е така. Самюъл ясно му беше казал, че господарката му е известна с лечителските си дарби. Но той още малко ще играе нейната игра — съвсем малко.
— Тогава ще трябва да те науча — заключи той. И с изненада забеляза силното възмущение, изписало се на лицето й.
— Не. — Тя поклати глава и започна да отстъпва. — Припадам при вида на кръвта. Не искаш да изпадна в безсъзнание, нали?
Той я хвана за ръката. Накара я да седне до него, постави дланта й на голия си крак, а после — и върху превръзките.
— Тя е вече почти зараснала — увери я той. — Раната не беше дълбока, нали си спомняш?
Тя извърна глава.
— Това нямаше да се случи, ако ти не ме беше нападнал — прошепна тихо.
— Не, това нямаше да се случи, ако ти не ме беше затворила в мазето — поправи я той.
Стиснала здраво устни, тя неохотно започна да сваля превръзките. Най-после раната се показа. Тя се наведе, за да я разгледа отблизо. Лечителката в нея се прояви въпреки желанието й. Луси беше зашила раната добре и тя наистина беше почти зараснала. Не беше нито зачервена, нито подута. Рейналф й подаде гърне с билки и тя инстинктивно го пое, изненадана от това, колко познато й се струва то. Смръщила вежди, махна капака и се втренчи в кремообразната смес вътре. Усети познатата лютива, пареща миризма. Беше го приготвила самата тя. Бързо го погледна.