— Да, милорд. Веднага след като го заслужиш.
Той прекоси палатката за секунди. Грубо я изправи на крака. Седна на леглото и я постави напреко на коленете си. Лиз-Ан беше толкова изненадана, че не успя веднага да реагира. А после, като видя, че лицето й е само на няколко сантиметра от земята, започна да извива тяло в напразни опити да се освободи. Рейналф без усилие я задържа само с едната си ръка, а другата стовари върху закръгленото й дупе. Тя изпищя и започна да се съпротивлява още по-отчаяно.
— Едно — започна да брои той и отново стовари ръката си, — две. Ще ми се подчиняваш ли?
— Не!
Той отново я удари.
— Ще ми се подчиняваш ли?
Тя стоеше спокойно, но усилено заклати глава. Ръката му отново се вдигна и спусна.
— А сега?
Този път тя се поколеба.
— Не — каза най-после със задавен от сълзи глас.
Той трепна, ръката му се спря насред движението си. Въздъхна тежко, обърна я с лицето нагоре и я прегърна. Макар тя да се съпротивляваше и на това, той придърпа главата й на гърдите си и я задържа там.
— Ти ме удари — каза тя, подсмърчайки.
— Не, аз те наплясках, има разлика. — Той й предложи ръкава на туниката си, за да си избърше сълзите.
— Разлика няма — предизвика го тя. — Ти си студенокръвен звяр, Рейналф Уор…
— Рейналф — напомни й той. — И не съм нито студенокръвен, нито звяр, Лиз-Ан. Всеки друг мъж щеше да те набие заради лошото ти поведение.
— А ти защо не го направи?
Никога преди не се беше замислял защо изпитва отвращение към насилието, затова не й отговори веднага. Той просто не биеше жените.
— Макар да ми се е налагало да убивам мъже — каза той, — никога не съм наранявал жена.
Тя се вцепени в прегръдките му.
— Значи не смяташ, че нараняваш жената, като я караш да те приеме против волята си?
Той отдалечи лицето й от своето.
— Не съм те насилил, Лиз-Ан, и няма да го направя. Когато правим любов, а ние ще правим, това ще бъде само с твоето съгласие.
Тя отмести поглед. Да, вярно, още не беше я накарал да го приеме против волята си. И дори беше особено търпелив с нея, с насмешките и подигравките й. Това беше обезпокояващо, още повече, че ставаше все по-трудно да повярва, че това е онзи същият мъж, който се беше опитал да я изнасили преди четири години.
— Имам нужда от глътка свеж въздух — каза тя, обезпокоена от насоката, която вземаха мислите й.
Рейналф също нямаше нищо против да сменят темата. Пусна я и протегна ръка към ботушите си.
— Ела, ще те заведа навън — предложи той.
Небето над главите им беше пурпурночервено, тук-там нашарено с ярки, светли ивици. Лиз-Ан гледаше очарована нагоре и се питаше дали и Джилбърт вижда същото небе. Вече три дни бяха минали, откакто тя беше отведена от Пенфорк. Сигурно вече се беше прибрал у дома и беше видял, че нея я няма. Сигурно я търси, дори в този момент.
— Побързай, Джилбърт — прошепна тя, а после вдигна полите си и забърза след Рейналф.
Точно пред тях група мъже се бяха събрали около огъня. Когато Лиз-Ан и Рейналф се приближиха към тях, разговорът им рязко заглъхна. Като вирна брадичка, за да си придаде достойнство в това особено неудобно положение, Лиз-Ан дори не погледна към групичката, когато Рейналф я преведе покрай тях. Тя чу как разговорът им се поднови зад гърба й. Вече извън лагера, Рейналф се подпря на едно дърво и се заслуша в гръмогласната песен на хората си. Макар стволът да беше дебел и на него да можеха спокойно да се облегнат двама души, Лиз-Ан се отдалечи и си избра друго дърво. За първи път от доста време двамата не се караха и между тях цареше благословена тишина. Спокойствието и хармонията й бяха така скъпи, че тя беше почти готова да забрави как се беше озовала тук.
— Каква е тази песен, която пеят? — каза тя няколко минути по-късно. — Не съм я чувала преди.
— Изненадан съм, че не я знаеш. Изглежда, брат ти най-сетне се е сетил да ти направи добро. — Той чу как тя рязко си пое дъх, но не я погледна.
— За разлика от теб — отговори тя, — брат ми е честен човек. Не е направил нищо лошо в живота си.
Рейналф знаеше каква насока ще вземе разговора, но не искаше това да се случва. Затова се отдалечи и я остави да стои там сама. Лиз-Ан съжали за резките си думи, които развалиха магията на момента. Последва го и дори се изравни с него в момента, когато стигнаха до огъня. Този път тя не отвърна поглед от групата мъже. Спокойно изгледа всеки един поотделно. Изненадани, мъжете се смушкаха един други в ребрата и си размениха намигвания, а после един от рицарите подхвана песен, в която се говореше за един велик барон и неговата любовница. Лиз-Ан я беше чувала и в Пенфорк, когато там имаше среднощни веселби, макар техните хора да пееха за граф, а не за барон. Ядосана, тя изправи рамене и продължи да върви. Макар Рейналф да не се сети защо те решиха да изпеят точно тази песен, тя много добре разбра намека. Почти подминала групата, се поддаде на импулса си и се завъртя така рязко, че глезените й се показаха под полата. Дрезгавите гласове незабавно заглъхнаха. Когато погледите на всички се спряха на нея, тя сложи ръце на хълбоци, усмихна се и довърши куплета вместо тях, като весело щракаше с пръсти. Настъпи гробна тишина. Чуваше се само пращенето на огъня. Доволна от себе си, Лиз-Ан се усмихна дяволито и направи реверанс. А в следващия момент Рейналф вече буквално я влачеше, хванал я за ръката. Заслужаваше си, мислеше си тя през целия път до палатката. Независимо, че Рейналф беше ядосан, в ситуацията имаше и много хумор.