Рейналф я блъсна в палатката, влезе след нея, тръшна платнището и я погледна. И гневът му веднага се възпламени с нова сила. Раменете й се тресяха от сподавен смях. Като видя изражението на лицето му, тя не можа да се сдържи и се засмя на глас, давайки воля на чувствата си. Смееше се все по-силно и по-силно, докато накрая падна по гръб на леглото и се хвана за корема. Рейналф я гледаше безмълвно, изумен. Никога досега не беше виждал дама, която да изразява доброто си настроение по този начин. Мъже — да, но никога дама. Трябваше да си спомни, че тя всъщност не беше.
— Луда ли си? — Той се приближи към нея.
Тя го погледна през радостни сълзи.
— Не… — задъхваше се от смях — казвай на никого, но… мисля… че съм.
— Веднага престани с тези глупости!
Лиз-Ан си пое дълбоко дъх, за да се успокои поне малко.
— Ах! — въздъхна тя и разтри очите си. — Моля те, не казвай нищо, Рейналф. Това е единственото забавление, което съм имала досега. За толкова малко те моля.
Той не отделяше поглед от нея.
— Видя ли лицата им? — каза тя, когато си възвърна способността да говори.
— Прекалено ясно — изръмжа той.
— О, приемаш нещата много сериозно! — Тя седна на леглото. — Предполагам, сега ще ми кажеш за колко покварен смяташ Джилбърт.
— Ако някога се срещна с брат ти, наистина ще говоря с него за твоето възпитание.
— Ще се срещнеш с него. Поне това мога да ти обещая.
И Рейналф беше сигурен като нея, но не каза нищо по въпроса.
— Не искам повече подобно поведение, разбра ли ме?
— Нямаш чувство за хумор — каза тя, но побърза да кимне с глава, когато той смръщи вежди. — Добре, давам ти думата си. Няма повече да пея с хората ти. Това ли е всичко? Наистина съм много уморена.
— Това е достатъчно засега. Хайде, съблечи се и се пъхни под завивките.
— Много е студено, за да се спи без дрехи — запротестира тя и демонстративно обгърна раменете си с ръце. Беше постъпила така и вчера, когато той каза абсолютно същите думи.
— Не спори с мен! Съблечи се.
Отиде до сандъка и вдигна капака. Когато се обърна и видя, че тя все още е напълно облечена, я погледна заплашително. Тя вдигна театрално ръце.
— Знам… знам. Ако не го направя аз, ще го направиш ти. Познах ли?
Той кимна.
Тя въздъхна и измъкна блузата през главата си. Той посочи шемизетата.
— И това също.
Без да прави опит да скрие раздразнението си, тя бързо я съблече и останала само по бельо, се пъхна под завивките. Придърпа ги чак до брадичката си.
— Можеш да облечеш това.
Той й хвърли туниката, която беше измъкнал от сандъка. Тя беше изненадана. Защо ли се беше загрижил за нея? Досега не й беше предлагал дрехи. Знаеше, че е безполезно да му задава въпроси, затова бързо се облече.
— Имам малко работа — каза той. — А ти поспи. Утре денят също ще бъде дълъг и изморителен.
— Кога ще се върнеш? — попита тя, като се постара да изрази безразличие.
— Скоро, не се тревожи. Аарон и Харолд ще бъдат до входа на палатката, ако имаш нужда от нещо.
Тя разбра думите му като предупреждение, каквото всъщност бяха.
— Не бива да ги лишаваш от почивка заради мен — отговори Лиз-Ан и блажено се протегна. А после му обърна гръб.
Часове по-късно, Рейналф се върна. Главата му беше замаяна, защото се беше опитал да победи сексуалната си неудовлетвореност с помощта на алкохола. Влезе с препъване и залитайки в палатката. Гореше само една свещ и тя едва мъждукаше. Съблече се, докато вървеше. Седна в края на леглото. Едва успя да фокусира погледа си върху спокойната, заспала Лиз-Ан. Тя лежеше на една страна, а дългите й крака бяха притиснати в тялото. Желанието отново се разгоря в него. Прокара длан по извивката на бедрото й, а после още по-надолу, докато стигна до прасеца. Тя беше необичайно топла. Кожата й, като че ли беше влажна. Той отдръпна ръка и замислено прокара палеца на едната по дланта на другата. Упоен от алкохола, бавно осъзна, че нещо липсва. Смръщил вежди, постави ръка на рамото й и почувства как трескавото й тяло потрепери при допира му. А после тя простена — тихо и нещастно — звук, който никак не му хареса.