— Лиз-Ан — повика я той и я обърна по гръб. Свита на кълбо, тя се търкулна към него.
Като разбра, че продължава да спи, Рейналф се зачуди дали да направи нов опит да я събуди. Докосна косата й и откри, че тя също е влажна. По лицето й бяха залепнали кичури. Той протегна ръка, за да ги отстрани, но тя реагира буйно. Дори го плесна през ръцете. Той я хвана за раменете и силно я разтърси.
— Не! — извика тя и се опита да се отскубне.
Той отново я извика по име и я разтърси още по-силно. Тя отново замахна да го удари и пръстенът й остави следа по бузата му. Той вдигна ръка към драскотината, а когато я отдръпна, видя кръв по пръстите си. Милостиви Боже, беше го направила отново! Чудеше се още колко ли рани ще успее да му нанесе, но нежно я настани в скута си. Тя ридаеше на сън. Хвана здраво предницата на туниката му и се сгуши в него.
— Лиз-Ан — прошепна той. Погали косата и гърба й. — В безопасност си.
Стори му се, че тя поклати глава, но не беше сигурен. Нежно целуна слепоочията й, а после и влажните й като от сълзи очи. Риданията й постепенно утихнаха и тя се отпусна, но не се събуди. Рейналф изпъна краката си и се облегна, като все още я държеше в скута си. Тя незабавно се притисна още по-силно в него. Бедрото й докосна члена му, който веднага се изправи. Той простена и смъкна крака си малко по-надолу. Тя промърмори нещо неразбрано и се размърда. Тайно проклинайки алкохола, защото виното не беше потушило изгарящия го огън, се примири с мисълта, че едва ли ще може да спи тази нощ. Приготви се за продължително бодърстване. Втренчи поглед в мрака и се запита дали въобще ще заспи някоя вечер, докато Лиз-Ан е в леглото му. На лицето му се появи усмивка. Надяваше се, че няма, но при съвсем други обстоятелства.
ГЛАВА 10
На другия ден, докато яздеха, Рейналф мислеше за кошмара на Лиз-Ан. Не говориха за това, макар тя да го запита за новата драскотина на бузата му. Не си спомняше нищо нито за съня, нито за случилото се. Рано следобед стигнаха до замъка на васала на лорд Бърнард, сър Хамил Форстър. Сградата беше огромна и заплашителна, съвсем наскоро строена от камък. Издигаше се високо в сивото небе, като се открояваше ясно на фона на голите хълмове. Макар да не желаеше нищо по-силно от това да се завърне в родния си дом, трябваше първо да свърши работата на краля. Беше решил бързо да приключи преговорите между двете страни.
Сър Хамил си беше присвоил известна част от имуществото на барон Лангдън. Ако васалът му не беше прекалено близък с крал Хенри, Лангдън щеше да разреши проблема чрез сила. Най-вероятно щеше да плени, а после и да убие, сър Хамил. Но при настоящото положение на нещата мъдро се беше обърнал към краля с молба да му помогне да изгони рицаря от земите си. Тъй като имаше и други грижи, крал Хенри беше изпратил Рейналф да постигне компромис, който да удовлетворява и двете страни.
Очакваха ги. Рейналф и един от придружителите му бяха допуснати в замъка, но повечето от хората му останаха отвън.
— Очаквам, че напълно ще ми се подчиняваш, Лиз-Ан — каза Рейналф, след като слязоха от конете, и направи знак на Геоф, който тъкмо минаваше покрай него.
Лиз-Ан успя да зърне, че към тях се приближава огромен, набит мъж. Геоф обаче застана пред нея — дали за да не бъде забелязана, или за да не види нищо, не се разбра. Тя реши да извика, да запротестира, но Геоф бързо запуши устата й с ръка. Лиз-Ан се опита да се отскубне, но напразно. Обидена от грубото му държание, тя се опита да го ухапе, но успя само да захапе вътрешната част на бузата си. Трепна, защото изпита силна болка, и престана да се бори. Примири се и зачака.
— Барон Уордю — чу да казва техният домакин, — добре дошъл в Килиън.
— Пътуването беше дълго — каза Рейналф и поздрави мъжа. — Хората ми са уморени и гладни. Искам бързо да се погрижите за тях.
— Веднага ще им сервираме — отговори му домакинът. — Наредих на слугите отрано да започнат да приготвят храната.
Рейналф одобрително кимна с глава.
— Трябва да се извиня за посрещането — каза сър Хамил, — но ви очаквахме още преди няколко дни. Вече бяхме решили, че няма да дойдете.
— Бях възпрепятстван — обясни накратко Рейналф.
— Добре ли вървят преговорите?
Последвалата тишина, която трябваше да изрази неодобрението на Рейналф, увисна заплашително във въздуха и накара и двамата да се почувстват неудобно.