— Веднага престани с тази враждебност! — нареди той.
Тя не му обърна внимание. Хвана крака му и се опита да го отмести, но безуспешно. Не за първи път, Рейналф бе изумен от силата й. Господи, нима никога не се уморяваше? Усмихна се горчиво. Да, беше по-ядосана от всякога. Не беше я виждал такава, а си мислеше, че вече познава най-лошата й страна. Да не би ревността да я подтикваше към тези чувства? Беше я видял как гледа Елспет. Беше видял и как й се подигра, имитирайки движенията й. Останала без въздух, Лиз-Ан прекрати борбата и легна по лице.
— Как се осмели да ме наречеш слугиня? И… и да намекнеш, че съм твоя любовница? Отречи го, ако можеш, но аз съм дама!
— Откога?
Тя го погледна злобно.
— Аз съм лейди Лиз-Ан от Пенфорк по рождение.
Той поклати глава и свали крака си от тялото й.
— Не, Лиз-Ан. Бих искал да се държеше като дама, но твоето поведение е в пълен разрез с титлата ти.
Тя седна, като си забрани утехата, която сълзите щяха да й донесат.
— Може и да не си съгласен, че съм дама. Но не съм нито твоя слугиня, нито твоя любовница.
— Не, не си — съгласи се той. — Но не забравяй, че си моя пленница. И мога да те изкарам каква ли не — слугиня, любовница, а и двете заедно.
Почукване на вратата прекрати по-нататъшните им спорове.
— Влез! — извика Рейналф.
В стаята влязоха три момичета, които носеха ведра, пълни с вода, която вдигаше пара. С очи, извърнати встрани, те изляха водата в дървената вана и побързаха да излязат. През следващите няколко минути нито Лиз-Ан, нито Рейналф проговориха, защото момичетата се върнаха още два пъти, за да напълнят ваната догоре. Рейналф им благодари, усмихна се, когато те по момичешки се изкикотиха, и твърдо тръшна вратата след тях. Без да погледне към Лиз-Ан, отиде до ваната и с гръб към нея бързо се съблече. Лиз-Ан не можеше да откъсне поглед от голото му тяло. Беше се изчервила, затова се насили и сведе поглед към сключените си в скута ръце. Онова, което пълзеше във вените й и караше кожата й да гори, не беше страх. Беше нещо друго. Нещо ново, което едва сега се събуждаше и което я плашеше повече от мисълта, че той може да я изнасили. Защо се безпокоеше толкова, и самата тя не можеше да каже. Нима той не беше нейният враг? Тя вдигна поглед едва когато чу как водата прелива извън ваната. Той се беше изцяло потопил в горещата вода. Дългата му коса беше мокра и изглеждаше по-тъмна. През следващите няколко минути той беше зает с това да се измие възможно най-добре, а дървеният му сандък беше оставен без надзор в средата на стаята.
— Ще те помоля да ми помогнеш да измия косата си — каза той, с което наруши спокойствието на Лиз-Ан.
Не молбата му я накара да се подчини. А камата, която лежеше всред разхвърляните му дрехи, камата, с която тя го беше нападнала в Пенфорк. Не можеше да бъде друга, защото бижутата, с които беше украсена, бяха съвсем същите. Защо не го беше забелязала да я носи досега? Не една нощ оттогава тя беше прекарала в търсене на скъпото за нея оръжие. Беше сигурна, че е у него, защото не можа да я намери никъде другаде. Спомни си дуела, който бяха провели на поляната. Спомни си погледа му, когато беше пристъпил към нея и й беше казал да изпълни своята част от сделката. Най-после разбра и отново се поддаде на гнева. Стана от леглото и бавно запристъпва към него. Умът й трескаво работеше. Клекна до ваната, но погледът й беше другаде. Автоматично пое сапуна от ръцете му. Започна да мие косата му, но умът й беше зает с това как да вземе оръжието, преди той дори да се е досетил. А какво ще прави с него, след като го поеме в ръцете си? Притежаването му нямаше да доведе до нейното освобождаване. Да, не беше вероятно да извоюва свободата си, но трябваше поне да опита.
— Готово — каза тя и седна на петите си. — Можеш вече да я изплакнеш.
Той посочи ведрото с чиста вода, което момичетата бяха оставили до ваната, и каза:
— Използвай тази.
Известно време тя остана загледана във ведрото, а после се впусна в действие. Изля наведнъж цялото му съдържание върху него, като разчиташе на това, че водата ще му попречи да вижда. Захвърли ведрото и се затича към камата. Но нямаше време дори да я извади от калъфа. Рейналф я бутна, тя извика и падна върху него във ваната. Глътна малко вода и се задави. Сапунът щипеше в носа й, а лицето на Рейналф беше само на няколко сантиметра от нейното. Очевидно беше, че е много ядосан.