— Щях да те убия! — заяви тя, макар това да беше най-голямата лъжа, която някога беше изричала.
Рейналф се втренчи в нея и се запита дали първоначалното му заключение, че не е способна на това, не е било погрешно. Не, все още мислеше, че не би могла да го направи.
— Добре е, че ме предупреди, че трябва да си пазя гърба — изръмжа той. — Благодарен съм ти за съвета.
Тя се опита да се изскубне от ръцете му. От движенията й водата започна да прелива извън ваната. Без предупреждение, той натисна главата й под водата и я държа така, докато преброи до десет. Когато я пусна, тя рязко изправи глава и изпрати струя вода в лицето му.
— Как се осмеляваш! Ти, долно копеле с черна душа… ти…
Като видя, че не си е взела поука от урока, той реши, че трябва още веднъж да потопи главата й. Тя отскочи назад и седна между краката му. Погледите им се срещнаха. Беше готов да я хване, само тя да направи още едно движение.
— Камата е моя!
— Не, вече не. — Той протегна ръка, извади я от калъфа и започна да й се любува. — Сега е моя, Лиз-Ан, и няма скоро да забравя как съм се сдобил с нея.
Дълги, безкрайни минути, в които заплахата му тегнеше във въздуха между двамата, преди Лиз-Ан да събере смелост и да проговори.
— Мразя те! — извика тя.
— Да, това е очевидно — съгласи се той. Ноздрите му се бяха разширили от сдържания гняв. — Но ще е добре да запомниш, Лиз-Ан, че омразата е също толкова силно чувство, колкото е и любовта. Внимавай, защото едното чувство лесно се бърка с другото.
Като каза това, той се надигна и излезе от ваната. Думите му я обезпокоиха силно и я принудиха да замълчи. Тя наведе глава, за да не види голото му тяло. Какво ли искаше да каже с тези думи? Дали не мислеше, че тя е влюбена в него? Не би могла да обича човек като него. Желание, може би, призна си най-сетне, но любов? Затвори очи. Ако той не беше човекът, причинил толкова много болка на Джилбърт и на нея… Ако…
— Приличаш на мокра мишка — каза той остро и събра разхвърляните си по пода дрехи. — Измий се и лягай в леглото. Когато се върна, не искам да те заваря да седиш все още там.
Тя не го погледна, докато той не се облече. Осмели се да вдигне поглед едва когато застана до ваната. Лицето му изразяваше неудоволствие, чистите дрехи бяха прилепнали до тялото му. Тя прикова очи в камата, която той беше затъкнал в пояса си.
— Ще се измия, след като излезеш — каза тя.
— Добре ще е наистина да го направиш. — Той се завъртя на пети.
Лиз-Ан успя да види двамата души охрана, които бяха поставени пред вратата, преди той да я затвори отново.
Навън, в коридора, Рейналф се поколеба. Не обърна внимание на любопитните погледи на хората си. Напрягаше слух, за да долови някакъв звук отвътре. Звук, който да докаже, че Лиз-Ан е подвластна на слабостта на всички жени — сълзите. Дочу приглушените й ридания миг по-късно. Макар никога да не беше обичал женските сълзи, особено ако той беше причината за тях, сега беше доволен, че Лиз-Ан все пак е уязвима. Беше започнал да мисли, че тя е направена само от гняв, омраза, предизвикателство и, разбира се, страх. Отвори тихо вратата и пристъпи обратно в стаята. Лиз-Ан не го чу. Беше подпряла ръце на ръба на ваната и заровила лице в тях. Рейналф безшумно затвори вратата и дълго време остана загледан в черната й коса и раменете й, които се тресяха от плач. На два пъти тя тихо изплака, но не си позволи изцяло да се отдаде на страданието и мъката си. Когато отново проплака, той отиде при нея. Коленичи до нея, а тя все още не усещаше присъствието му. Беше сигурен, че ще реагира остро, когато разбере, че той е станал свидетел на сълзите й, но въпреки това нежно погали косата й. Тя не го отблъсна. Просто се вцепени. Беше толкова силно изненадана, че не успя да реагира. Отвори широко очи и ги втренчи във водата, отчаяно опитвайки се да запази спокойствие. Защо се беше върнал? За да види унижението й? За да й се подиграе? Сигурно беше доволен, че я е докарал до тази слабост? Не, не мислеше така. Той я галеше нежно, успокояващо по врата. В движенията му нямаше нищо заплашително. Съчувствието направо струеше от огромното му тяло и тя не можеше да не го усети. По дяволите неговото търпение! Къде беше безсърдечният звяр, който беше преобърнал света й? Тя си пое дълбоко дъх и бавно вдигна глава. Погледна го въпросително. Той нежно изтри с пръсти сълзата, която се беше спряла на бузата й.