— Господи, наистина никога не съм очаквал това — каза той. Шестото чувство на Рейналф му подсказваше, че е пленник именно на тази жена.
— Коя си ти?
Макар да беше с около глава по-ниска от него, тя все пак беше висока за жена. Беше стъпила здраво на земята и беше уверена в себе си.
— Твоя стара позната — отговори, а гласът й звънеше в тъмното мазе. Тя се приближи и опипа веригите му, за да се увери, че го държат здраво.
— Но това е лудост! — извика той.
Долавяше аромата на тялото й, но не можеше да я докосне. Ръцете му се свиха в юмруци, толкова силно желаеше да я стисне за гърлото.
— Да, здраво си окован. — Облечената й в ръкавица ръка бегло докосна неговата, докато тя се отдръпваше. — По-добре не си хаби така глупаво силите… милорд.
В думите й имаше толкова силен сарказъм, че титлата звучеше нелепо. Рейналф предизвикателно дръпна веригите.
— Искам да знам на какво основание съм затворник!
Жената безмълвно плъзна поглед по тялото му, а после се обърна и се отдалечи. Като се насили да покаже спокойствие, каквото всъщност не изпитваше, Рейналф проследи оттеглянето й. Когато стигна до стената, осветена най-ярко от факлата, той видя, че не е облечена като лейди, макар гласът й да подсказваше, че е такава. Наистина, беше облечена в панталони и мъжка туника, която й беше прекалено голяма и скриваше женските извивки. Личеше само стройната талия. Продължи да я наблюдава. Тя взе факлата и запали още три в ъглите. Скоро цялото мазе беше ярко осветено. Да, там бяха само той и жената. Запомни всяка подробност, всяка издатинка на затвора, в който се намираше. Беше прикован към стената на главното помещение. Беше достатъчно голямо и в него можеше да бъде поставена охрана. От лявата му страна имаше ниска врата с решетка, а зад нея още няколко стаи, които най-вероятно бяха килери. От дясната страна се виждаше коридорът, който завършваше някъде в мрака. Беше сигурен, че оттам се чува ромонът на вода.
Когато отново посвети вниманието си на жената, видя, че тя се е обърнала с лице към него. Стойката на тялото й беше смела, мъжка, краката й бяха широко разкрачени, а ръцете й — сключени на гърба. Той все още не можеше да различи чертите й и се запита дали тя няма специална причина да ги крие. За първи път, откакто беше в съзнание, нещо като усмивка повдигна крайчетата на устните му. Никога досега не беше унижаван от жена, дори от собствената си майка, която беше надарена с изключително силна воля. Сега тази жена и цялата ситуация му се виждаха малко смешни. Да, наистина не беше обичайно да изпитваш подобни чувства в положение като неговото.
— Ще ми кажете ли в какво ме обвинявате? — попита той.
Без да бърза, жената отново се доближи до него. Качулката продължаваше да скрива чертите на лицето й, макар този път той да долови очертанията на правия й нос и на пълните, чувствени устни. Но нещо по-надолу привлече вниманието му. На тънка кожена верижка около врата й висеше връзка ключове. Те сигурно щяха да отключат скобите, с които беше прикован. Гневът му отново се надигна.
— Тук сте, лорд Рейналф — поде тя, вдигна ръка и отметна качулката, — за да понесете наказанието си за греховете, които сте допуснали спрямо другите.
Той гледаше красивото й бледо лице присвил очи. Беше му познато, но май го беше виждал много отдавна. Отмести поглед от наситенозелените й очи, в които виждаше единствено смъртна омраза, и видя гарвановочерната й коса. Не познаваше жена с толкова черна коса, всъщност не знаеше, че човешките коси могат да бъдат толкова черни, като нощта и нищото. Внезапно в ума му изплува спомен. Да, сега си спомни добре лейди Лиз-Ан. Беше питал за нея, защото тя го заинтересува, макар да я беше видял в замъка Лангдън един-единствен път. В ума му изплуваха подробности за тяхната среща.
Малко след като той и неговият васал, сър Уолтър Фостър, пристигнаха в замъка, бяха поканени в залата, където се радваха на компанията на собственика, лорд Бърнард. Разговорът беше приятен, но беше прекъснат от раздвижване в противоположния й край. Изтощен от двете денонощия непрекъсната езда и безсънието, Рейналф беше силно ядосан от ненавременното прекъсване. Смръщил вежди, той беше обърнал стола си, за да разгледа по-добре натрапника. Там стоеше тя, а великолепната й коса се разстилаше по раменете. Караше се на един от слугите, който си беше позволил да щипне камериерката й. Тя го заинтригува, макар да беше облечена небрежно.
— Лейди Лиз-Ан! — беше извикал лорд Бърнард и се беше изправил толкова рязко, че столът му беше политнал назад.
Острите думи на дамата бяха заглъхнали веднага, по средата на изречението. Тя се обърна, а когато ги видя, очите й се разшириха от изненада.