— Рей… Рей…
Той вдигна глава и погледна красивото й, изразяващо силна страст, лице, великолепните й очи.
— Кажи го — помоли с дрезгав от желание глас.
Очарована, погълната от новите усещания, които той извикваше у нея, Лиз-Ан отначало не го чу. Не беше дори помисляла, че може да изпитва подобно нещо. Нима наистина се беше усмихвала с пренебрежение, когато жените говореха да сексуалните си завоевания? А сега изпитваше неясна болка в долната част на корема и се стремеше към нещо, което дори не познаваше. Само ако можеше да намери онова място… Рейналф я разтърси.
— Кажи го — повтори той нетърпеливо.
Тя поклати глава и фокусира погледа си върху него. По лицето й се четеше объркване. Смръщила вежди, докосна устните си с пръсти, а после се наведе и впи уста в неговата. Той се отдръпна в мига, в който устните им се докоснаха.
— Не. Искам да го чуя. Кажи ми, че ме желаеш, Лиз-Ан.
Тя се опита да му обясни. Премигна, защото в очите й, кой знае защо, се бяха появили сълзи.
— Аз… Аз не знам какво искам.
Боже, тя беше толкова невинна! Рейналф едва дишаше.
— Искаш ли да облекча болката, която изпитваш, когато те докосвам тук? — попита той нежно, докато пръстите му галеха онази нейна дива и сладка част, която се противопоставяше на разума й.
Тя потръпна и се притисна в ръката му.
— Да, Рейналф. Струва ми се, че изгарям.
Дълбоко в подсъзнанието си знаеше, че това, което прави, не е правилно, но точно в този миг не можеше да разсъждава ясно. Доволен от честното й признание, Рейналф неохотно отдръпна ръката си. Хвана я през кръста, обърна я и я придърпа в скута си. Тя незабавно се разтопи в ръцете му, прегърна го здраво и притисна устните си във врата му. Рейналф се бореше с надигащото се все повече и повече желание. Отмести главата й на рамото си и я прегърна като малко дете. Макар да не искаше нищо повече от това да облекчи болката й, а и неговата, инстинктивно усещаше, че все още не я е покорил, опитомил напълно. Искаше от нея повече от миг споделена страст. Искаше тя да го желае до полуда винаги, както той желаеше нея. Искаше тя непрекъснато да мисли само за него и за никой друг, така че почти да бъде неспособна да се справя с живота. Та нали тя му беше причинила това същото нещо? Не, в женското тяло можеше да се намери много удоволствие, а той нямаше да отлага още много. Но няма да приеме нищо по-малко от пълното й отдаване, пълното й подчинение.
— По-добре ли си сега? — попита той след малко.
Тя кимна.
— Да, малко. — В гласа й се усещаше разочарование.
Той въздъхна, подпря брадичка на наведената й глава и затвори очи.
— Рейналф?
— Хм?
— Ти… ти не… искам да кажа…
— Какво? — подпита я той, защото не желаеше да й помогне.
— И ти ли чувстваш същото? — изстреля тя на един дъх.