— Ще седнете отново до мен, нали, бароне?
— За мен ще бъде чест — каза той и тръгна към масата, която се намираше в другия край на залата.
Лиз-Ан гледаше безмълвно след тях и не знаеше дали трябва да ги последва, или да се оттегли. Самодоволната усмивка на лицето на Геоф се стопи, като видя нещастното й изражение. Той се изкашля дискретно.
— Можеш да седнеш до Роланд и мен. — И посочи дългата маса зад тях.
Тя кимна и го последва. Седна между тях и наведе глава. Скоро в залата влязоха още петдесет гладни мъже и жени и настана неописуема глъчка. Лиз-Ан се хранеше, като често поглеждаше към Рейналф, който седеше между сър Хамил и красивата му дъщеря. Всеки път се изчервяваше и се упрекваше за слабостта, която я принуждаваше да гледа натам. Елспет непрекъснато докосваше ръката му и се кикотеше на всяка казана от него дума. Дете! Така мислеше Лиз-Ан. Защото тя не се кикотеше, откакто беше навършила десет години. Как можеше Рейналф да ги сравнява! Как можеше да я смята за дете! Тя отново погледна към Елспет и я намрази още повече, като забеляза присмехулната усмивка, с която тя се обърна към нея. Лиз-Ан също й се усмихна и не отмести поглед. Беше решила, че няма да се предаде първа. Елспет отметна глава назад, засмя се и се облегна на рамото на Рейналф. Лиз-Ан съсредоточено дъвчеше. Храната нямаше никакъв вкус. Реши, че не иска повече. Облегна се и сложи ръцете си в скута. Огледа се и видя, че Геоф внимателно я наблюдава. Тя отметна падналия на челото й кичур и го погледна с вдигнати вежди и загатната усмивка.
— Не мисля, че ако ти се усмихна, ще приемеш усмивката ми за искрена.
Той смръщи вежди, а после поклати глава.
— Пази усмивките си за Рейналф. Той ще им се радва повече от мен.
Тя погледна към предмета на разговора им, направи неопределена гримаса и отново погледна младия скуайър.
— Аз не мисля така.
— Значи грешиш.
Тя повдигна още по-високо вежди, но Геоф не й обърна повече внимание. Обърна се към Роланд.
— Може би ще се упражняваме малко тази сутрин, а? — предложи той.
Роланд се наведе напред, за да види приятеля си.
— С мечове ли?
Геоф се усмихна.
— Ако не се упражняваш с оръжията, няма да се научиш да боравиш с тях.
— Е, но…
Изключиха напълно Лиз-Ан от разговора, като че ли тя не съществуваше. Не й обърнаха внимание дори когато нарочно се наведе напред, за да им попречи да се виждат един друг. Просто се облегнаха назад и продължиха да говорят.
— Аз съм по-добър стрелец от теб — похвали се Роланд.
— Ха! — усмихна се широко Геоф.
Лиз-Ан прехапа устни и погледна първо единия, а после и другия.
— Мога да ви помогна — предложи тя и отново успя да привлече вниманието им. — Наистина — увери ги. — Служа си много добре с ловната прашка.
Те си размениха погледи и насочиха вниманието си към храната. Лиз-Ан хвана Геоф за ръката. Той я погледна неодобрително. Тя се извини и го пусна.
— За мен няма да е проблем да ви покажа — каза тя.
— Жена да ми показва как да си служа с оръжие? — попита той недоверчиво. А после си спомни как стрелата й прониза знамето им. От такова разстояние, това явно беше преднамерено действие. Беше се опитал да се убеди, че е случайност, но не беше успял.
— Искаш отново да ме изиграеш, така ли? — попита я той.
Тя поклати глава.
— Не, заклевам се, че не тази е причината за предложението ми.
Той се замисли за миг над думите й, а после рязко се изправи и се отдалечи. Разочарована, Лиз-Ан гледа след него, докато той излезе от залата, и си мислеше, че го е ядосала, напомняйки му за предишната измама. А после посвети вниманието си на другите хора, които се намираха в огромната зала. Имаше две групи — хората на сър Хамил и хората на лорд Рейналф, които далеч не бяха равни по брой. Всяка една от тях се открояваше, защото странеше от другата. Хората на Рейналф бяха по-възпитани и се държаха по-добре и все пак бяха ужасно груби според Лиз-Ан. Отвратена, тя извърна очи от един особено противен възрастен мъж, който неприлично повдигаше бедрата си към едно от младите момичета. Когато погледът й се спря на един красив червенокос младеж, който седеше в далечния край на масата на сър Хамил, тя с изненада установи, че е привлякла вниманието му. Буквално не сваляше поглед от нея. Когато очите им се срещнаха, той й се усмихна широко. Доволна да види поне едно приятелско лице, великодушно му върна жеста и едва тогава погледна встрани. И за първи път от влизането им в залата срещна погледа на Рейналф. Изражението на лицето му й показа, че е видял размяната на усмивки. Тя предизвикателно отметна глава и отмести очи. Как се осмеляваше! Беше я изоставил, седеше до онази харпия, която вече се беше наместила в скута му, и дори не помисляше за нея. А само една нейна усмивка към непознат мъж и той вече беше готов да удуши и двамата. Дяволите да го вземат Рейналф!