Тя въздъхна тежко и кимна с глава, за да покаже, че е чула. Рейналф я изгледа с присвити очи, а после бързо излезе от стаята. Лиз-Ан легна на леглото и се запита какво да прави с многото свободно време, което се очертаваше пред нея.
Скуката накара Лиз-Ан да започне да оглежда подробно стаята. Беше зашила шемизетата си, бе подредила вещите им, бе гледала забавленията на младите скуайъри, провеждани в двора под прозореца й, беше дремнала и сега нямаше какво повече да прави. Напразното тършуване не трая дълго. Легна отново на леглото, като въздъхна недоволно, и се загледа в рисунките по стените и тавана. И докато си лежеше така, неочаквано й хрумна нещо. С подновен интерес, скочи от леглото и повдигна края на един от гоблените, които украсяваха стените. Вдигна се прах. Тя кихна, разтри носа си и вдигна гоблена още по-високо. И видя зад него само мръсотия. Готова да се откаже, усети течение на хладен въздух. Беше ли възможно? Прокара длан по стената. Миг по-късно пръстите й напипаха очертанията на вратата. Стената беше просто маскировка. Развълнувана, тя се скри зад гоблена и трескаво започна да търси тайната ключалка. Беше съвсем до пода. Натисна я, вратата проскърца и се прибра в стената. Разкри се тъмен коридор. Без да се колебае, пристъпи напред и затвори вратата след себе си. Коридорът беше толкова тесен, че тя спокойно можеше да постави дланите си на стените от двете си страни, за да върви по-сигурно. Откри още две площадки, на които имаше врати, но не спря, защото нямаше търпение да види какво има в края на коридора. Можеше да ги разгледа и на връщане. На връщане? Тази мисъл я накара да спре. Не, ако намереше път, който да води навън от Килиън, нямаше да има нужда да се връща. И решително продължи напред. Не намери нищо по-интересно от няколко паяжини. И ето, че най-после видя края на тунела. Взе последните няколко стъпала бързо, с безразсъдно вълнение. Стигна до последната площадка и прилепи лице към пролуката на вратата. И видя зеленина. Намери ключалката и бавно отвори вратата. Озова се сред гъсто растящи розови храсти.
Намираше се в цветна градина. Пристъпи предпазливо и излезе на ярката слънчева светлина, затвори тихо вратата и няколко минути остана неподвижна, като се ослушваше внимателно. Нищо. Опряла гръб на стената, тя вървя, докато видя пролука в храстите. Замисли се какви възможности за бягство й се предоставят. Стените бяха високи, но не чак толкова, че да не могат да бъдат прескочени, ако се наложи. Наоколо не се виждаше никой. Тя внимателно се промъкна между бодливите храсти и се затича към другия край. Като стигна там, махна листата и бодлите от полата си и се огледа. Скоро откри, че пътеките в градината са оформени като лабиринт — виеха се, пресичаха се и често внезапно изчезваха. За миг забравила за бягството, Лиз-Ан си откъсна една особено красива роза и я забоде в косата си. Зави зад храста и веднага застина на място. Там, седнал на пейка по средата на четвъртит вътрешен двор, видя червенокосия младеж, който й се беше усмихнал по време на закуската. Изненадана, тя направи крачка назад, но той се обърна и я видя. И веднага скочи на крака.
— Аз… аз съжалявам — заекна тя. — Не исках да ви преча.
— Не, не сте — побърза да я увери той и пристъпи към нея — Може би ще се присъедините към мен? — Той й се усмихна топло и посочи с ръка пейката.
Тя направи още една крачка назад.
— Как така се озовахте в градината? Тя има само един вход. — И той кимна с глава по посока на входа от другата страна на двора.
Само един вход и той водеше обратно в замъка. Значи все пак ще трябва да прескочи стената… С поглед, забит в земята, тя се размърда неспокойно и промени темата.
— Кой сте вие?
Той се приближи до нея и галантно се поклони.
— Аз съм сър Робин Форстър, най-големият син на лорд Хамил.
Това я изненада, защото, за разлика от Елспет, той никак не приличаше на баща си.
— Лейди Лиз-Ан Балмейн от Пенфорк — представи се тя, като небрежно направи реверанс.
Усмивката изчезна от лицето му.
— Лейди? — повтори той. — Разбрах, че сте… ъъъ… слугиня на лорд Рейналф.
Тя беше забравила как беше представена първоначално.
— Е, предполагам, че и такава мога да се нарека — съгласи се недоволно и силно се изчерви.
— Извинете, ако ви изглеждам много глупав, но се страхувам, че не разбирам. — Той я хвана за ръката и я поведе към пейката. — Може би ще можете да ми обясните — подкани я с чаровна усмивка.
Отношението му предизвика гнева на Лиз-Ан. Струваше й се, че напоследък все някой мъж я дърпа и я принуждава да прави нещо, което не иска. Беше започнало да й омръзва. Искаше да му зашлеви шамар, но размисли. Той можеше да се окаже съюзник, чиято помощ щеше да й е необходима. Макар и неохотно, му позволи да я настани на студената каменна пейка.