— Искам да науча повече за вас — каза той и поднесе ръката й към устните си.
И точно тогава Рейналф влезе в градината.
ГЛАВА 12
Рейналф застина на входа на градината, сърцето му спря да бие. Гледаше с невярващи очи. Премигна, за да прогони видението. Но то остана. Все още незабелязан, той гледаше как червенокосият целува ръка на Лиз-Ан.
Гняв, дълбок и неудържим, изригна в душата му и премахна всякаква разумна мисъл. Това просто беше повече, отколкото той можеше да понесе. Блъсна вратата с такава сила, че тя се изтръгна от пантите. Настъпи гробна тишина. Рейналф изтегли меча си от ножницата. Изненадани и уплашени, Лиз-Ан и Робин скочиха на крака. Във въздуха тегнеше неизказана заплаха. Лиз-Ан страхливо срещна погледа му. Дори когато беше прикован към стената, дори когато тя му се присмиваше, дори когато го нападна с камата, гневът му не можеше да се сравнява с чувството, обзело го сега. Като животно, див и опасен, той стоеше пред тях напрегнат, готов за действие.
Робин погледна първо Рейналф, а после Лиз-Ан и застана пред нея, за да я защити. Но по този начин само й попречи да вижда.
— Робин от Килиън — гласът на Рейналф прогърмя като гръмотевица в мъртвата тишина, — извади меча си, защото днес ще почувстваш колко опасен е моят.
Робин стоеше безмълвен и неподвижен. Досега не се беше изправял срещу такъв враг. Не му харесваше, че ще трябва да се бие с човека, изпратен от краля, но честта го принуждаваше. С усмивка, която не беше искрена, той вдигна ръце с дланите нагоре.
— Аз не съм въоръжен, барон Уордю.
— Тогава тичай да вземеш меча си.
Робин остана на мястото си. Премести тежестта си на другия крак и спусна ръце край тялото си. Не мислеше, че ще постъпи умно, ако се движи рязко.
— В какво ме обвинявате?
— В прегрешение — изрева Рейналф. — Искам удовлетворение за нанесената ми обида.
— Обида? Ако така наричате краткия ми разговор с лейди Лиз-Ан, трябва да знаете, че грешите. Ние само разговаряхме, нищо друго. На вас не е нанесена никаква обида и дори не съм замислял такава.
— Нима мислите, че съм сляп? Или пък със замъглен разсъдък? — изрева отново Рейналф и пристъпи напред. — Донеси меча си, човече.
Лиз-Ан реши, че не й подхожда ролята на безпомощна, вайкаща се жена. Излезе напред псе изправи срещу разярения Рейналф. За това й беше необходима всичката смелост, но го направи. Така отблизо, той изглеждаше още по-страшен. Мускулите на лицето му играеха, вените на челото му пулсираха. А очите му бяха като две черни бездънни дупки. Тя преглътна тежко, но вирна брадичка.
— Няма да позволя да се пролее кръв — каза тя с глас, който далеч не беше така уверен, както й се искаше. — Ако непременно трябва да обвиниш някого, тогава обвини мен, защото аз наруших уединението на сър Робин.
— Не се съмнявай дори за миг, че те държа отговорна за тази измяна, Лиз-Ан. За твоето наказание ще се погрижа по-късно — след като се разправя с този нахалник. — Блъсна я настрани и пристъпи към Робин. — Мечът ти!
Младият рицар местеше поглед от Рейналф към Лиз-Ан. Лицето му беше силно поруменяло.
— Да — каза той. Гласът му прозвуча уверено, безстрашно. — Ще се бия с теб.
— Не! — извика Лиз-Ан и се хвърли между двамата.
— Не изкарвай любовника си страхливец! — извика страшно Рейналф.
Като чу обвинението му, тя пребледня.
— Рейналф — замоли го тя, — нищо не се е случило. Сър Робин казва истината.
Тя постави длан върху мускулестата му ръка, която здраво стискаше меча. С лице, като издялано от камък, той отказа да я погледне. Тя леко го погали.
— Умолявам те, недей.
Той се отърси от ръката й, като че ли тя беше досадно животинче, и отново я бутна встрани. Без да мисли, тя се хвърли на врата му и здраво го прегърна. Беше решена да се бори докрай.
— Рейналф — прошепна тя в ухото му, — желая само теб и ти го знаеш. Исках просто да използвам сър Робин. Исках да ми помогне да избягам. Нищо повече.
Усети колебанието му — едва доловимо отпускане на мускулите. Той все още не я поглеждаше.
— Спомни си, че за мен не си заслужава да се умре — напомни му тя.
Неговите собствени думи отекнаха в главата му. Да, той го беше казал и тогава наистина мислеше така, но сега не беше сигурен. Въпреки дивата й природа и омразата й към него, желаеше тази жена така, както не беше пожелавал никоя друга. И ако трябваше, щеше да се бори за нея. Като осъзна това, се стъписа. Погледна лицето й и си спомни как същата тази сутрин го беше молила за нещо съвсем различно.