— Оттук — каза тя и посочи ниската пролука, скрита зад розовите храсти. Наведе се и изчезна вътре.
За Рейналф не бе така лесно да я последва, но и той успя да мине през вратата.
— Нашата стая е на третата площадка — каза тя и затвори вратата след тях.
Настъпи пълен мрак. Той я хвана за ръката.
— Не носиш ли факла?
— Не, не се сетих — прошепна тя и усети, че лицето му е само на няколко сантиметра от нейното. — Но мракът не може да ме уплаши.
— Не, аз дори не си го помислих, Лиз-Ан. Знам, че много малко неща могат да те уплашат. Но можеше да си счупиш врата!
— О, за това ли…
Той мина пред нея, плъзна ръката си по нейната, докато намери пръстите й, сключи своите около нейните и я поведе нагоре. Когато стигнаха първата площадка, тя стисна ръката му, с което му даде знак, че иска да спрат.
— Само да надникнем — прошепна тя и се обърна към вратата.
Искаше да й откаже, но нещо, може би детинското й вълнение, го накара да й се подчини.
— Добре — съгласи се той с дълга, примирена въздишка.
Тя освободи ръката си от неговата и лесно намери тайната ключалка. Отвори тихо вратата и в прохода нахлу светлина. Видя се гърбът на гоблен. Когато отвори по-широко вратата, до тях достигнаха гласове. Ръката на Рейналф я спря.
— Достатъчно — прошепна той и започна да притваря вратата.
Гласът на сър Хамил, който говореше доста високо, достигна до ушите им.
— Ти си сгодена за друг, Елспет!
— Този дърт козел! — отговори Елспет.
— Той ще ти бъде добър съпруг. Богат е…
— И Рейналф Уордю е богат. Той ще ми бъде още по-добър съпруг. — Гласът й звучеше пронизително. Беше ядосана. — Искам да се омъжа за него.
Лиз-Ан обърна рязко глава и удари Рейналф по брадичката.
— Той ще ми предложи, татко. Знам, че ще го направи.
— Не, Елспет, не мисля така. Струва ми се, че жената, която дели леглото му, го задоволява достатъчно.
— Тази курва! Тя не е дама, а уличница! Той сам го каза вчера. Забеляза ли как погледът й го следва навсякъде?
Лиз-Ан се чувстваше така, сякаш й бяха ударили плесница. В очите й се появиха сълзи. Отдръпна се от вратата и се подпря на студената каменна стена.
— Елспет — продължи да я укорява сър Хамил, — не знаеш какво говориш.
— Не знам, така ли? Сигурна съм, че той скоро ще си потърси нова съпруга и тогава ще захвърли тази уличница като непотребен парцал.
Трепереща, Лиз-Ан гледаше неподвижната фигура на Рейналф, която се открояваше на прага. Макар да не можеше да види реакцията му, усещаше, че е напрегнат.
— Достатъчно, Елспет. Мъжът е вдовец съвсем отскоро, за Бога. Съмнявам се, че е готов отново да поеме бремето на брака. Аз не бих го направил, ако бях на негово място.
— Да, но ти имаш деца, наследник. А той няма.
Макар да не искаше да слуша повече, макар да беше болезнено, Лиз-Ан научи много повече неща за Рейналф през тези десет минути, отколкото през изминалите четири дни. Странно, но тя не беше се сетила за възможността той да има съпруга…
— Няма повече да говорим за това, дъще. — Сър Хамил решително сложи край на разговора.
Миг по-късно друга врата силно се затръшна. Вибрациите се почувстваха и в стената, на която Лиз-Ан беше подпряла гръб. Рейналф затвори внимателно вратата.
— Ела — каза той и поведе Лиз-Ан.
Тя мъчително преглътна. Гърлото й се беше свило от мъка. Не можеше да се концентрира върху стъпалата. До третата площадка оставаха само няколко, когато тя се препъна и започна да пада. Рейналф здраво я сграбчи, дръпна я и я сгуши в прегръдките си.
— Шшт — прошепна той в ухото й, когато чу първите ридания, изтръгнали се от гърдите й.
Тя прехапа устни и силно си пое дъх.
— Нищо хубаво не произлиза от подслушването на чужди разговори — каза той нежно и прокара палци под очите й, за да изтрие сълзите.
Тя се опита да се отскубне от прегръдките му, за да откаже предложената й утеха.
— Излъгах — каза тя простичко, но гласът й беше напрегнат.
— Пак ли? — Той, като че ли се развесели от признанието, за което моментът не беше особено подходящ.
Тя кимна. А после си спомни, че той не я вижда, затова каза:
— Страхувам се от мрака.
— Защо? Няма нищо, което да съществува в мрака, а да го няма на дневна светлина.
— Грешиш — каза тя и отблъсна опита му да я притисне до себе си. — Има сънища и спомени, от които не мога да избягам и които съществуват само на тъмно.
Сънища? Рейналф си спомни за нощта, когато беше станал свидетел на кошмара й.
— Какво те измъчва, Лиз-Ан?
Тя се поколеба, преди да отговори.
— Аз… страхувам се, че някой ден Джилбърт ще ме изостави. — Гласът й едва се чуваше. — И тогава ще бъда наистина сама.