Рейналф се изненада от силата на ревността, която думите й породиха в сърцето му. Брат й се радваше на абсолютната й преданост — нещо, на което той не смееше дори да се надява. Да, а също така и на нейната любов. Беше шокиран от онова, което едва сега призна пред себе си. Това ли искаше той? Любовта й? Незабавно отхвърли мисълта, но тя се върна.
— В живота никога няма сигурност — каза дрезгаво.
Тя мълчеше. Само дишането й се чуваше в тясното пространство на прохода. Минаха няколко минути, преди да проговори отново.
— Струва ми се, че най-много от всичко се страхувам от теб, Рейналф.
Беше се досетил. Не веднъж беше виждал страха, изписан на лицето й, отразил се в очите й, но до този момент не се досещаше за силата на чувството. То беше по-силно от разума й. И отговорът се намираше някъде там, в онази част от нейния живот, която тя криеше от него.
— Ами миналото? — попита той, защото знаеше, че там ще намери ключа към загадката.
— Ти си миналото, настоящето и… бъдещето. Ти си навсякъде и аз не мога да избягам от теб. — Беше повишила глас. — Защо се върна? Бях доволна все пак!
Той я притисна към себе си.
— Наистина ли, Лиз-Ан? Аз не мисля така.
— Бях — заяви тя, но гласът й прозвуча неуверено, като че ли се опитваше да убеди сама себе си.
Той намери лицето й в мрака и нежно го погали.
— В Пенфорк ти говореше, че сме се срещали и преди. Кажи ми в какви прегрешения ме обвиняваше! Не си спомням да съм те виждал някога преди онзи ден в залата на лорд Лангдън. Мисля, че не бих те забравил, ако те бях зърнал дори само за миг.
Тя трепереше, но се отдръпна от топлината на тялото му.
— Не мога, защото тогава още повече ще се страхувам от теб.
Напомни си, че трябва да е търпелив и да потиска непрекъснато гнева си.
— За Бога! — извика той.
Ядосан се обърна и я дръпна по малкото останали стъпала, наведе се и затърси ключалката. Намери я, отвори вратата и бутна Лиз-Ан в стаята пред себе си. Тя застана до прозореца с ръце, сключени на гърба. Рейналф й хвърли поглед, изпълнен с копнеж. После отиде до другата врата и я отвори широко. Двамата мъже, които стояха там, се обърнаха и усмивките замръзнаха на лицата им, когато видяха господаря си.
— Милорд! — извика единият от тях. — Но… как… ?
— Изпратете да повикат Геоф! — изкрещя Рейналф и затръшна вратата.
Застана до Лиз-Ан.
— Тази вечер трябва да свърша много работа, а не мога да те оставя сама. Геоф ще стои при теб, за да не правиш повече бели.
— Аз ти дадох думата си. Повече няма да се опитвам да избягам — възпротиви се тя.
— Да, но аз не мога да ти вярвам, докато ти ми нямаш доверие. Ясно ли е?
Тя кимна.
— Добре.
Той тръгна към вратата.
— И не подлагай момчето на мъчения — добави той, отиде до легена и напръска лицето си с вода. — Ако Бог е рекъл, утре сутринта вече няма да сме тук — прошепна той.
— Къде ще отидем?
Той се обърна към нея. Тя му подаваше хавлия.
— Това не е твоя грижа.
Тя кимна и започна да попива водата от лицето му. Жестът й го изненада и той стоеше, неспособен да направи каквото и да било. Просто я гледаше.
— Готово — каза тя и отстъпи назад.
Той я гледа още известно време, а после каза:
— Не искам от теб пълно подчинение. Искам твоя огън, особено в леглото си. Просто не искам между нас да има спорове, кавги.
— Аз не съм ти се подчинила, не се страхувай — побърза да го успокои тя. — Просто изпълнявам задълженията си на слугиня. Нали, все пак, не съм дама, а?
Той повдигна вежди. Какво ли беше намислила сега?
— Трябва да се срешеш — предложи му гребена тя, като хвърли поглед към косата му, която беше в безпорядък.
Той взе гребена и седна на дървения сандък.
— Ти трябва да го сториш. Такива са слугинските ти задължения — обясни й.
Лиз-Ан скръцна със зъби и пое гребена от протегнатата му ръка.
— Нежно — нареди й той.
Тя коленичи до него и прокара гребена през великолепните му коси. За разлика от нейната, неговата коса лесно се подреждаше. Не образуваше възли. Задачата й беше направо приятна. Когато Рейналф внезапно я придърпа в скута си, сърцето й подскочи.
— Непрекъснато се чудя как си се сдобила с това — попита той и посочи изкривения й палец.
Тя се опита да издърпа ръката си, но не успя.
— Злополука — каза кратко, като се опита да прогони от съзнанието си всички кошмарни спомени, които изплуваха. Не искаше повече да мисли за онази злополука, която я тревожеше и подновяваше борбата, която водеха тялото, сърцето и умът й.
— Разкажи ми за съпругата си, Рейналф — каза тя, внезапно променяйки темата.
Той присви очи толкова силно, че те заприличаха на две тъмни цепнатини.