— Извинете, милорд, не знаех… — Гласът й заглъхна, когато погледът й падна върху Рейналф. Той също незабавно стана от мястото си и сега се извисяваше над пълната фигура на лорд Бърнард.
Рейналф й се усмихна, без да направи никакъв опит да скрие интереса си. Очите й се разшириха още повече, устата й остана полуотворена, а лицето й поруменя. Озадачен от реакцията й, той не знаеше дали да я приеме като комплимент. И тогава тя отстъпи уплашено назад. Като че ли потисна някакъв вик. Обърна се рязко и избяга от залата, сякаш я гонеха триста дяволи. Лорд Бърнард изръмжа недоволно, но все пак прости грубото държание на дамата с едно махване на ръката.
— Извинете, лейди Лиз-Ан — промърмори той и седна отново на стола, който слугата междувременно беше изправил отново. — Само, ако знаехте какво изпитание е тя за моите нерви!
— Тя е ваша дъщеря? — беше запитал Рейналф, който все още гледаше замислено в посоката, в която беше избягала дамата.
Лорд Бърнард избухна в гръмогласен смях.
— Боже милостиви, не! Да имам дъщеря като нея! Не би могло да ме застигне по-голямо проклятие. Не, тя е братовчедка на съпругата ми. Утре сутринта трябва да се върне при брат си, а това ще е истинска благословия за мен.
Заинтригуван, Рейналф продължи да задава въпроси.
— Това означава, че дамата не е омъжена?
Очевидно изненадан, лорд Бърнард се втренчи в него. Усмивката изчезна от лицето му.
— Приеми съвета ми, млади момко, и се освободи от напрежението с което искаш момиче от замъка ми. Но стой далеч от тази. Тя има много лош нрав.
Съветът не беше успял да охлади ентусиазма на Рейналф. Само увеличи любопитството му. Тази вечер дамата не се появи в залата по време на вечерята и Рейналф не я видя повторно. Вместо това тръгна подир полата на закачливата малка камериерка и падна право в капана. Но защо? Какви грехове трябваше да изкупи? Желанието за плътски наслади? Внезапно и рязко го връхлетя реалността на настоящия момент.
— Е, лейди Лиз-Ан? — каза той, все още искайки обяснение.
Тъмните й вежди се вдигнаха въпросително нагоре.
— Милордът ме познава? — попита тя присмехулно и недоверчиво.
Приближи се още повече до него и се повдигна на пръсти. Лицето й беше само на няколко сантиметра от неговото и той дори долавяше дъха й. Рейналф запази невъзмутимото си изражение и се запита как би могъл да се възползва от нейната близост. Изглежда, никак. Дори да се хвърлеше с всички сили напред, щеше едва-едва да я докосне с тялото си. Жалко, но за момента не можеше нищо да направи.
— Не те познавам — отговори той и отново потуши гнева, който се надигаше в него. — Но попитах за името ти.
Тя стъпи отново на целите си ходила, а крайчецът на устните й се повдигна. Започна да сваля ръкавиците си.
— Ах — въздъхна тя, — моят добър братовчед Бърнард не е могъл да държи езика си зад зъбите. — Тя тихо се засмя. — Сигурна съм, че един ден ще се намери човек, който да му го отреже. Може и аз самата да го сторя.
С безизразно лице, тя отново плъзна поглед по тялото му.
— Чудя се… — поде, а после преглътна мъчително, преди да продължи. — Нима не си спомняш нашата първа среща?
Дали гласът й наистина се пречупи, или въображението го подвеждаше? Рейналф беше съсредоточил поглед във върха на главата й, а веждите му бяха сключени замислено. Тя бавно повдигна глава и издаде брадичка напред. Безмерната дълбочина на зелените й очи прикова вниманието му.
— Да, спомням си, тя наистина беше забележителна — отговори той. Сарказмът подсказваше, че отново мисли за непристойното й поведение в замъка на лорд Бърнард.
Признанието му предизвика неочаквана реакция. Жената отметна глава назад — все едно че беше получила силен удар Рейналф, въпреки всичко, започваше да се забавлява от играта. Усмихна се широко и каза:
— Кажи ми: нима имаш навика да окопаваш мъжете, с които искаш да се озовеш в леглото?
Тя премигна няколко пъти, а после се престори, че не го е чула.
— Значи не отричаш… Говоря за първата ни среща. — Гласът и беше дрезгав и изразяваше недоверие.
— Да отричам какво? — попита той с мек, приятен глас, в който обаче се криеше заплаха. После поклати глава и изръмжа: — Защо би трябвало да отричам каквото и да било? Не аз, а ти направи цял спектакъл в залата на лорд Бърнард.
Лицето й отново поруменя.
— Не говоря за тази наша среща! — Явно беше ядосана.
Рейналф се наведе. Лицата им отново почти се допираха. Един кичур от дългата му коса падна между тях.
— Не си спомням да съм те срещал на друго място, освен в замъка на лорд Бърнард, ако онзи кратък миг може да се нарече среща.