— Играеш все по-добре — похвали я Геоф, събра фигурите в шепа и ги пусна в чантата си.
Тя сви рамене.
— Играта ми се струва все по-лесна. Не разбирам защо продължавам да се боря да не ми вземеш някоя фигура. Та те са толкова много.
Той се засмя, изправи се и й протегна ръката си, за да й помогне да стане.
— Трябва ти практика — каза той. — Много, много упражнения.
Тя се усмихна.
— Знаеш, нали, че някой ден ще те победя.
— Значи ще останеш при лорд Рейналф? — попита той.
Тя се съвзе, но не преди Геоф да види объркването и почудата, изписали се на лицето й.
— Нямам кой знае какъв избор по този въпрос — отговори тя.
— Мисля, че имаш повече възможности, отколкото съзнаваш, милейди.
Лиз-Ан мълчаливо го изслуша и запомни думите му. Сметна, че те са обезпокоителни, затова ги зарови надълбоко в подсъзнанието си. Усмихна му се и каза:
— Значи ще трябва по-скоро да те победя.
Геоф отметна платнището на палатката и вече на входа, каза:
— Не се съмнявам, че ще успееш. — И й се усмихна, преди да излезе на хладния нощен въздух.
Лиз-Ан скръсти ръце на гърди и започна да си припомня ходовете, които бяха довели до нейното изпадане в мат. Той беше толкова умен!
Няколко минути по-късно, когато Рейналф влезе в палатката, тя скочи на крака.
— Ти си се нахранила — каза той, като забеляза таблата с храната.
— Да, вечеряхме заедно с Геоф — отговори тя, — но оставихме предостатъчно и за теб. — Обърна се и отиде до легена с водата.
Рейналф седна, изу ботушите си и започна бързо да се храни. През цялото време не отдели погледа си от Лиз-Ан, която се приготвяше за сън. Когато тя започна да съблича роклята си, сърцето му заби по-учестено. Тъй като през последните няколко нощи той не спеше в едно и също легло с нея, тя си лягаше с тънката шемизета, за да й бъде по-топло. Гледаше я как разресва дългата си коса и ставаше все по-неспокоен. Бутна таблата с храната и се приближи до нея. Тя го погледна въпросително, после му подаде гребена. Той седна на леглото, придърпа я между бедрата си и започна да разресва гъстата й коса. Търпеливо работеше с гребена, докато най-после косата й заблестя в цялото си великолепие. Хвърли гребена встрани и зарови пръсти в косите й. Погали нежно бузата й, прибра косата й на тила и я завърза с яркозелена панделка. Малко по-надолу завърза още една — яркосиня, а още по-надолу — червена, с цвета на узрели малини. Лиз-Ан седеше със затворени очи и мислеше само за топлината, която струеше от мускулестите му бедра. Струваше й се, че е минало безкрайно време от последната му ласка. Наистина й липсваше докосването на ръцете му. Когато той престана да се движи, тя се върна в настоящето. Изпълнена с подозрение, обърна глава и го погледна. Той й се усмихна, а после топло я целуна по устните. Тя не можеше да си обясни защо изпита чувство на загуба, когато той се отдели от нея. Погледна несигурно встрани и докосна с пръсти сплетената си коса. И веднага напипа панделките — коприната беше хладна и приятна на допир. Нетърпеливо преметна плитката през рамо и ахна при вида на богатите им цветове. Докосна всяка една по ред.
— О, Рейналф — възкликна тя, — прекрасни са! — Усмивката очерта трапчинките й. Тя вдигна към него очите си, грейнали от щастие.
Той също й се усмихна. Да, тази жена беше много специална. Тя се биеше като мъж, но се топеше в ръцете му, поддаваше се на ласките му. Искаше този миг да трае вечно. Искаше усмивката й никога да не изчезва. Блясъкът на очите й да бъде само за него. Искаше устните й да нашепват думите, които жените казват на мъжете, които обичат. Да, това искаше най-много — Лиз-Ан да признае, че е негова. Ако го направеше, той нямаше да й позволи да си отиде. Ако не успееше да я подчини на волята си до пристигането на брат й…
Лиз-Ан продължи да го гледа, учудена от топлината на погледа му. Той беше толкова красив, че сърцето й се свиваше. Обстоятелствата, които ги бяха срещнали и събрали, вече нямаха значение. Те принадлежаха на миналото — минало, в което тя вече не беше сигурна. Импулсивно го прегърна, при което двамата се търкулнаха върху леглото. Ръцете му я държаха здраво през кръста, а очите му не се отделяха от нейните.
— Благодаря ти, Рейналф — каза с глас, станал странно дрезгав. — Много мило, че си помислил за мен.
А после леко го целуна по устните. Озадачи го това, че тя доброволно го дари с ласките си. Дни наред изпитваше непрестанен глад за близостта й. Всеки път, когато я погледнеше, чувстваше напрежение в слабините. Но беше решил, че ще даде време и на нея, и на себе си да осъзнаят чувствата си, затова избягваше близостта й. Знаеше, че ако я докосне, може да изгуби разума си. Прие с радост дълбоката й целувка и й отвърна с нарастващо желание. Членът му мигновено се втвърди и се притисна до мекото хълмче между бедрата й. Господи, каква нужда имаше от нея! Въздържанието и търпението, които си беше наложил през последните дни, бързо се стопиха, като да не ги е имало. На тяхно място се разгоря дива страст. Плъзна ръка по гърба й, зарови пръсти в косата й, а после хвана здраво главата й и задълбочи целувката. Езикът му се опиваше от близостта с нейния, искаше да получи всичко от нея. Тя тихо простена и се притисна към него. Когато почувства ръката й да се плъзга по гърдите му, а после и надолу към бедрото му, той я хвана и я постави върху твърдата си и топла мъжественост. Без колебание, тя сключи пръсти около члена му и отново простена тихо. Отначало плахо, тя се притисна до него и започна да върти бедрата си — движение, което го накара почти до полуда. Не беше изпитал такова неконтролируемо желание дори с първата жена, която беше имал. Всяка клетка на тялото му гореше от дива нужда, трупаше се напрежение, което се фокусираше в онази негова част, която искаше час по-скоро да бъде освободена. Придърпа я на леглото толкова силно, че то се прекатури. Загубил вече напълно контрол над себе си, той погледна в очите й. Трябваше да се увери в нейната страст, преди да вземе крайното решение — да я притежава напълно. Лиз-Ан усети погледа му, повдигна клепачи и му се усмихна.