Неспособна да чака повече, Лиз-Ан рязко вдигна бедра и го пое в себе си. Извика изненадано при последвалата болка, която я заля на вълни. Той беше така огромен, че тя беше сигурна, че я е разкъсал на две. Опита се да се отдръпне, но нямаше накъде. Той потъна още по-дълбоко в нея. И спря, защото искаше да й даде време да свикне с усещането, макар забавянето да беше особено мъчително за него. Тя бавно се отпусна, което беше знак за него, че може да продължи. Прошепна името й, покри устата й със своята и започна да се движи — отначало бавно, а после, когато усети пробуждането на тялото й, по-бързо. Ръцете й се плъзгаха по гладката му кожа и увеличаваха удоволствието му, заличаваха всички съмнения у него, че тя го желае. Той обхвана бедрата й с ръце, за да й помогне да се движи в ритъм с него. Болката беше изчезнала. На нейно място се беше появила сладка нега. Лиз-Ан инстинктивно следваше движенията на тялото му, разтвори по-широко крака, за да го приеме още по-надълбоко. Беше се отдала изцяло на страстта. Ноктите й оставяха следи по гърдите и гърба му, устните й тихо шепнеха името му. Зад притворените клепачи очите й виждаха как тялото й се издига нагоре, как се стреми към нещо великолепно, но все още изплъзващо се. Тя знаеше, че то си струва дългото очакване. В утробата й гореше огън, изпитваше дълбока нужда от ласките му. Отчаяно се стремеше към кулминацията. Едва дишаше. Дъхът излизаше от ноздрите й горещ, на пресекулки…
Съвсем близо до върховното удоволствие, Рейналф чу нейния вик на задоволство и почувства ритмичното свиване и отпускане на плътта, която обгръщаше члена му. Темпото, което наложи, стана бясно, неудържимо. Нуждата го тласкаше напред, той повдигаше тялото й от леглото, за да го почувства по-добре. Най-после. Тялото му се напрегна, той отметна глава назад и извика. Семето му се изля в топлата й подканваща плът. Никога преди, с никоя друга жена, не беше постигал такава пълнота на чувствата. Сливането беше нещо повече от обикновена страст, макар много да му се искаше да вярва в обратното. Каква ли магия й даваше тази власт над него? Той се отпусна върху гърдите й, меки като възглавница, и зарови лицето си във влажната й коса. Тялото му все още тръпнеше сладостно. Сърцата и на двамата биеха силно. Лежаха неподвижни, докато страстта бавно угасваше, задоволена, в телата им.
Лиз-Ан обърна глава и го погледна. Далечният пламък на свещта осветяваше лицето му. Сега чертите му бяха отпуснати и по-меки, дългите му светли мигли хвърляха сенки по бузите му, устните му също бяха отпуснати, меки. Тя смръщи чело, когато осъзна какво се бе случило. Рейналф я беше любил и това й беше доставило огромно удоволствие. Тя прехапа устни. Не разбираше тези странни чувства, които владееха сърцето й и предизвикаха хаос в ума й. И най-много от всичко я озадачаваше това, че тялото на Рейналф вече нямаше онзи ужасен, отвратителен белег. Беше сигурна, че това е той. Не можеше да бъде друг човек, защото не можеше да има двама души, които да си приличат толкова много. Всичко друго си беше същото — ръстът му, телосложението, очите и най-вече косата! Дали не си беше въобразила, че вижда белег? Или може би си го беше измислила? Спомените се върнаха съвсем живи и тя отново видя белега. Не, не се беше излъгала. Погледна отново лицето му и я обхвана паника. Сълзи на разкаяние се появиха в очите й, студени пръсти сграбчиха сърцето й толкова силно, че я заболя.
Шестото чувство на Рейналф го предупреди за промяната в нейното настроение. Вдигна глава и погледна Лиз-Ан право в разплаканите очи. Тя потисна риданията си и извърна глава. Рейналф не можеше да повярва. След като се бяха любили, след като бяха стигнали заедно до върха, тя щеше да развали всичко с тези сълзи.
— Защо плачеш? — попита я той и хвана брадичката й с ръце, за да не може тя да избегне погледа му.
Тя дълго го гледа. Той загуби търпение и я разтърси.
— Какво не е наред с теб? В един момент си огън в ръцете ми, а в следващия ставаш като парченце лед! — Арабела. В паметта му изплува образът на красивата жена, която беше негова съпруга. Тя правеше същото — играеше си с чувствата му. Те като че ли бяха любимата й играчка. — Господи! — почти проплака той. — Напомняш ми за моята съпруга!