Лиз-Ан отново го погледна.
— Сега, след като получи каквото искаше, след като си отмъсти, ще ми позволиш ли да се върна в Пенфорк?
Гняв, дълбок и неудържим, го завладя.
— Не съм взел от теб нищо, което да не си ми дала доброволно — остро й напомни той. — Не съм те изнасилил.
Спомените извикаха гнева на Лиз-Ан — гняв, който можеше да съперничи достойно на неговия.
— Но щеше да го направиш!
— Ако това ти носи утеха, можеш да вярваш в него — каза той троснато. — Аз ще ти кажа само, че тази нощ беше първата и че ще има още много нощи, в които ще правим любов. — Освободи тялото й от своето, легна до нея и втренчи поглед в кръвта, свидетелство за нейната девственост. — Ти си моя, Лиз-Ан, и ще те вземам всеки път, когато те пожелая. И те уверявам, че ти всеки път ще бъдеш съгласна.
— Надявам се да си доволен, защото вече никога няма да ти позволя да ме съблазниш с ласките си! Никога вече!
Тя придърпа завивките до брадичката си, но само секунда по-късно той ги дръпна силно надолу. Тя решително протегна ръка към тях, докато погледът му смело обхождаше тялото й.
— Мразя те! — изпищя тя и покри гърдите си с ръце. — Мразя те! Мразя те! Мразя те!
— Може и така да е — каза той и плъзна длан по ребрата й. — Но тялото ти не ме мрази, а това ми е достатъчно.
Неоспоримата истина на думите му я накара да притихне. Тялото й желаеше неговото, отговаряше на ласките му и тя не изпитваше разкаяние за постъпките си. Но нямаше да го признае пред него. Легна по корем и скри лицето си.
— Надявам се, че ще спиш удобно на пода, милорд — прошепна тя и се сгуши във възглавницата.
Рейналф се изправи и се загледа в извивката на хълбоците й.
— Не, никога вече — отговори той и загаси свещта.
Върна се след миг, накара я да му направи място и легна до нея. Тя беше готова да побегне, рязкото й движение почти прекатури леглото, но той я задържа и я грабна в прегръдките си. Тя се съпротивляваше, гневът й беше противник, който той не можеше лесно да подчини на волята си. Но Рейналф беше търпелив, затова спокойно изчака тя да притихне. Ето сега, помисли си той, когато дръпна завивката над голите им тела, тя ще заплаче. Но тя не заплака. Не искаше да му покаже колко объркана се чувства. Той беше неин враг и тя нямаше да му позволи да види слабостта й, защото можеше да я използва срещу нея.
— Спи, Лиз-Ан — прошепна той. — А утре сутринта ще отидем да се видим с краля.
Тялото й се вцепени.
— Ние? Ще отидем?
Той кимна в мрака.
— Да, ти ще ме придружиш.
Тя се завъртя и носовете им почти се допряха.
— Ще ме заведеш като своя пленница при краля? — попита тя недоверчиво. — Нима си толкова смел!
— Не, не такава е целта ми. Не съм чак такъв глупак. Но кралят настоя да те заведа при него.
— Но откъде той знае, че съм с теб? Сигурна съм, че не ти си му казал!
— Не, но в града има много уши и очи. Забелязали са те още при пристигането ни. Трябваше да те скрия.
Лиз-Ан не успя да скрие внезапно осенилата я мисъл. Изрече я на глас:
— И мислиш ли, че кралят ще одобри това, че си ме отвлякъл?
Рейналф я прегърна още по-здраво.
— А ти мислиш ли, че ще одобри това, че ти ме беше затворила в мазето и ме бе оковала, Лиз-Ан? Нима ще одобри раните, които ти нанесе на един от неговите предани барони? — Когато тя не отговори, той продължи: — Не мисли, че ще ми избягаш, като се обърнеш с молба към него. Той няма да се поколебае да те накаже за неуместното ти поведение спрямо мен.
— Как тогава ще обясниш присъствието ми?
— Ще дам толкова подробности, колкото да стане ясно, че оставаш при мен — каза той тихо — Нали не си забравила клетвата си, Лиз-Ан? Дори кралят не може да те освободи от нея.
Тя му обърна гръб.
— Правя всичко възможно, за да не я забравя — изръмжа тя, — но ти не бива да забравяш, че не можеш да пренебрегнеш кралската воля, нито пък… божията.
— Нито пък ти — отговори Рейналф.
На следващия ден, когато преминаваха през портите на Уестминстърското абатство, Лиз-Ан беше кисела, а Рейналф — замислен и като че ли отдалечен от нея. Не бяха разменили нито дума от предишната вечер и мълчанието започваше да става неудобно. Геоф яздеше тихо след тях, усетил настроението им. Макар да не знаеше какво е предизвикало поредното спречкване, усещаше, че то е сериозно. Чудеше се на безпокойството, което то предизвикваше у него. Наистина, беше започнал да харесва и дори да обича любовницата на господаря си. Дори може би я обичаше прекалено много, упрекна се той. Лиз-Ан се беше подчинила и яздеше на женско седло, както беше настоял Рейналф. Беше вдигнала надменно глава и не обръщаше внимание на любопитните погледи на хората, които ги срещаха из града. Скритото местенце между бедрата й я болеше и й напомняше за предишната вечер. Тя се отпусна назад, за да го облекчи от тежестта на тялото си, но не престана да мисли нито за случилото се, нито за виновника за него.