Гледаше спокойно как Рейналф слиза от коня и се приближава, за да й помогне. Пренебрегна протегнатите му ръце и бърза като дух, вдигна полите си и скочи от другата страна, преди той и конят да са имали време да реагират. Оправи роклята си и му се усмихна кисело, когато той заобиколи коня и здраво я хвана за лакътя. Макар да мълчеше, очите му казваха много. Помогна й да изкачи стъпалата, които водеха към замъка. Докосването му беше обезпокоително, но Лиз-Ан се опитваше да не мисли за мъжа, който крачи до нея. Огледа внимателно сградата, пред която се намираха. Уестминстър светеше като перла, наскоро достроен и обновен. За първи път Лиз-Ан го виждаше толкова отблизо. Когато предната година, заедно с Джилбърт, беше посетила кралския двор, Хенри и Елинор бяха отседнали в замъка Бермондси, който се намираше в източния, по-оживен край на града. Лиз-Ан беше впечатлена от великолепието му, макар непрекъснато да мислеше как да се освободи от присъствието на Рейналф.
Като влязоха, Рейналф размени няколко думи с един от войниците. Двамата последваха мъжа, който ги поведе нагоре по стълбите, а после по един дълъг коридор. В неговия край войникът отвори една врата и им направи път, за да влязат. Рейналф побутна Лиз-Ан пред себе си, отново размени шепнешком няколко думи с войника, влезе в стаята и затвори вратата Лиз-Ан застана в далечния край, с гръб към камината.
— Какво е това? — попита тя, обхождайки стаята с поглед.
— Докато сме тук, това ще бъде твоят апартамент — каза той и отиде до нея.
Тя повдигна вежди.
— Докато останем? — повтори. — Дълго ли ще останем в Уестминстър?
Той сви широките си мускулести рамене, които ясно се очертаха под тънката туника.
— Дотогава, докато е угодно на краля. Докато сме му необходими.
— Угодно? Необходими? — повтори тя, изпълнена с подозрения.
Защо крал Хенри я беше повикал в замъка, запита се за стотен път. Тя беше просто една от многото благороднички. Едва ли беше най-изтъкнатата сред тях. Защо беше това отношение? Погледът й се зарея над главата на Рейналф и за втори път обходи стаята. Мебелите бяха прекрасни. Като осъзна значимостта на обстановката, ужас изпълни сърцето й.
— О, не! — простена тя, отчаяно търсейки изход от новото положение.
Рейналф смръщи вежди и я хвана за рамото.
— Какво има?
— Кралят има намерение да ме омъжи, нали?
Той поклати глава. Не разбираше обърканите й мисли, несвързаното й говорене.
— Да се ожени за теб? — Той се засмя. — Кралят вече е женен за Елинор…
— Не! — Тя се отскубна и отиде до голямото легло, покрито с балдахин — Да ме омъжи за другиго.
Рейналф я последва.
— За какво говориш?
— Не виждаш ли? — Тя разпери ръце, за да обхване с жеста си стаята.
— Лиз-Ан, обясни ми! Думите ти нямат смисъл! — каза той и я бутна върху леглото.
Тя поклати глава, легна по гръб и покри лицето си с ръце.
— Миналата година се опита да ме омъжи за сър Артър Фендъл — каза тя глухо. — Аз не исках и кралят много се ядоса.
— Отказала си? Предизвикала си краля?
Тя го погледна през разперените пръсти на ръцете си.
— Не точно…
— Престани с тази словесна игра. Какво точно се случи?
Тя въздъхна тежко и се повдигна на лакти.
— Направих така, че сър Артър да промени намеренията си и вече да не ме иска за съпруга. Толкова беше просто, наистина.
Рейналф нетърпеливо плесна с ръце, за да я подкани да продължи.
— Преборих се с него — призна тя и се изправи на крака.
— Какво? — Той приближи лицето си до нейното.
— Преборих се с него — каза тя и мина покрай него.
Рейналф я хвана за ръката и я завъртя с лице към себе си.
— Ще ми обясниш ли най-после?!
— Няма много за обясняване. — Като видя гнева, който разкриви чертите му, тя сви рамене. — Малко след като крал Хенри обяви, че ще ме даде за съпруга на сър Артър, този ужасен дребен негодник започна да се хвали, че вече е бил с мен в леглото. Чух едно особено нецензурно описание за това, как той… е, ти знаеш. Съвсем случайно — тя повиши глас, изпълнен със сарказъм — го ударих по носа.
Ужасът, изписан на лицето на Рейналф, я очарова. Протегна ръка, за да изглади бръчките, набраздили челото му.