— Не гледай така разтревожено. Не можеше да ми отвърне там, пред краля, макар че сигурно щеше да се опита по-късно. А когато го направи, го проснах по гръб и седнах отгоре му.
Устата на Рейналф зееше широко отворена.
— Наистина ли? Проснала си го на земята?
— Да — потвърди тя и се засмя, забравила за миг настоящите си проблеми, спомнила си объркването на онзи дребен негодник. Той се беше държал надуто и арогантно, а тя го беше повалила без много усилия. И наистина беше много горда със себе си. — Но трябва да призная, че той не беше огромен като теб, Рейналф. Всъщност беше по-нисък дори от мен и с крехко телосложение. Не беше голямо предизвикателство, наистина.
Рейналф поклати глава.
— Сигурен съм.
— Няма нужда да казвам, че той размисли и оттегли предложението си. За щастие, Джилбърт ме отведе у дома, така че кралят не можа да замисли друга женитба.
Рейналф си изясни някои неща, но не успя да разбере защо нейното признание го учуди толкова много. Та нали подобно поведение беше типично за нея и той го беше наблюдавал неведнъж. Едва през последните няколко дни, след тръгването им от Килиън, беше успял да види и някои други страни на характера й.
— И мислиш, че ще опита пак? — заключи той. Нямаше намерение да отстъпи на друг мъж това, което беше завладял.
Тя въздъхна с досада.
— Много е вероятно.
— Вчера сети ли се за това?
— Мина ми през ума, просто като възможност. А сега вече съм сигурна. Защо иначе ще ме настанява в сватбен апартамент?
За първи път Рейналф огледа стаята. А после, като си мърмореше нещо под носа, отиде до вратата и я отвори.
— Къде отиваш?
— Няма да е прилично да делим една и съща стая — каза той и се обърна към нея с ръка на дръжката.
— Знам. Не това те питам.
— Моята стая е по-нататък по коридора. Ако имаш нужда от мен, там съм.
— Няма да имам нужда от теб.
Той сви рамене.
— Наредих да ти донесат гореща вода за ваната. Освежи се. След малко ще дойда да те взема, за да слезем за обяд.
Тя кимна, свела поглед към ръцете си. Когато чу вратата да се затваря след него, вдигна поглед и смръщи вежди. Какво ще направи той, запита се тя, ако кралят я даде на друг мъж? Не можеше да заяви, че е негова, без също да й направи предложение…
ГЛАВА 14
Облечена в дрехите, които Рейналф беше взел назаем и изпратил в стаята й, Лиз-Ан вървеше тихо до него. Двамата влязоха в залата, където щеше да се състои обедът. В далечния край, седнал на леко издигната платформа, се виждаше крал Хенри, а до него — кралицата. Кралят ги забеляза и им направи знак с ръка да се приближат.
Лиз-Ан погледна първо кралица Елинор. Тя беше в началото на трийсетте и беше с десет-дванайсет години по-възрастна от съпруга си, който беше коронясан едва преди две години. Независимо от възрастта, Елинор все още беше легендарната красавица, за която трубадурите пееха много песни. Скоро беше родила трето дете на краля — принцеса Матилда, но лицето й не беше погрозняло ни най-малко от това. Беше така невероятно женствена и силна в същото време, че Лиз-Ан изпитваше добронамерена завист към нея. Особено красиви бяха интелигентните й ясни зелени очи. Тя се усмихна колебливо на Елинор, а после отправи поглед към четвъртитото брадато лице на краля. Той изглеждаше точно така, както си го спомняше тя, макар от паметта й да убягваше фактът, че косата му е толкова рижава, направо морковена на цвят. По кожата на лицето му имаше лунички. И все пак, той беше красив мъж. Неохотно срещна погледа на големите му сиви очи и се сви, като видя неодобрението в тях. Устните на краля бяха свити, напрегнати. Да, очевидно беше, че той си спомня тяхната последна среща. Тя нервно откъсна очи от неговите и огледа дългата маса. Погледът й се спря на един от мъжете, който неприкрито и неприлично се взираше в нея и Рейналф. Тя премигна и внезапно си спомни момчешкото красиво лице на Филип Чаруик. По бузите й плъзна руменина, предизвикана не от смущение, а от гняв. Беше ирония на съдбата, че сега се озовава в присъствието и на двамата — на Рейналф и Филип — двамата й най-омразни врагове. Бяха минали шест години, откакто за последен път беше видяла бившия си годеник, а две години бяха изминали от срока за сватбата, която така и не се беше състояла. Изненада се, че спомените й са така пълни, недокоснати от времето. Като се изключи сивата коса по слепоочията му, той си беше съвсем същият. Дали я беше познал? Стомахът й се сви. Тя откъсна поглед от него, защото двамата с Рейналф бяха застанали пред краля и кралицата. Рейналф леко натисна ръката й и те коленичиха. Настъпи краткотрайна тишина, а после им бе наредено да се изправят.