Лиз-Ан се обърна по гръб и сложи едната си ръка на гърдите. Изстена в полусън, полуотвори клепачи и го видя.
— О, ти ли си? — прошепна тя и разтри очите си с ръка.
— Сър Филип ли очакваше?
— Какво? — Тя премигна, после отвори широко очи и ги втренчи в него. — О! — Поклати глава. Случилото се изплува съвсем ясно в съзнанието й. — Значи Геоф ти е казал.
— Естествено.
— Естествено — повтори тя. Прокара пръсти през косата си и седна в леглото. Рязкото движение й причини главоболие и тя стисна здраво очи. Виното трябва да е било силно, помисли си. Отвори първо едното си око, после и другото.
— Разкажи ми за разваления си годеж със сър Филип Чаруик — подкани я той.
Тя го погледна, както му се стори, с недоверие. Като през разпръскваща се мъгла, най-сетне си спомни, че самият Рейналф беше виновен за развалянето на годежа. Отчаяно се вкопчи в предишната болка и гняв, които безотказно бяха поддържали омразата й през изминалите четири години. Но чувствата й вече не бяха същите. Надмощие взеха онези, които той беше предизвикал в сърцето й след това. За нея беше голям удар, че врагът й можеше да предизвика такава буря у нея.
— Не е твоя работа — отговори тя и вирна високо брадичка, за да покаже, че отговорът е окончателен.
— Грешиш — каза Рейналф, сам учуден на обзелото го спокойствие. Той също седна в леглото. — Изглежда, кралят е решил да те омъжи на всяка цена. И този Чаруик е сред възможните кандидати. И той като още си под моето покровителство, аз бих искал да знам всичко.
Главата на Лиз-Ан клюмна върху гърдите й, дланите й се свиха в юмруци. Като гледаше сведената й глава, Рейналф закопня да я вземе в прегръдките си и да й даде утехата, от която тя имаше нужда. Но потисна импулса си. Сложи пръст под брадичката й и повдигна лицето й към своето. Тя не избегна погледа му.
— А ти сред кандидатите ли си? — попита тя.
Той беше изненадан от директността на въпроса й. Престори се, че смята прямотата й за нещо естествено.
— Да — призна, — но отклоних предложението.
Все едно че й беше ударил силен шамар. Тя се отдръпна назад, спусна крака на пода и се изправи, като криеше лицето си, така че той да не може да прочете чувствата й.
— Разочарована ли си? — попита той, като също се изправи и я последва до малкия прозорец.
— Разочарована? — Тя се засмя и се обърна с лице към него. В очите й блестяха сълзи. — Нима мислиш, че бих се омъжила за теб? — Тя го промуши с пръст в гърдите. — Нима мислиш, че бих искала да се омъжа за когото и да било? — Тялото й трепереше. Отново се обърна към прозореца. — Може би все още не разбираш — каза тя. — Аз не обичам мъжете. Те са измет, която само замърсява земята.
Преди тя да усети намерението му и да му се противопостави, Рейналф отдели пръстите й от рамката на прозореца и я обърна с лице към себе си.
— Ами Джилбърт? — попита той. — И него ли мразиш?
— Не! — каза тя, като напразно се мъчеше да се освободи. — Джилбърт е различен…
— Различен от останалите мъже? Как е възможно това?
— Той ми е брат… И е добър човек.
— А-а — прошепна той. — Ами Геоф?
Очите й станаха кръгли.
— Той… той е…
— А какво ще кажеш за Роланд? Знам, че не го мразиш.
Тя най-после се отскубна и побърза да се отдалечи от него.
— Те са още момчета! — заяви уверено. — Още не са се научили на престъпленията и предателствата, които мъжете вършат.
Рейналф се опита да запази търпение — нещо, което му беше особено трудно.
— Нима предателството е нещо, което само мъжете умеят? А жените, Лиз-Ан? — Мислеше за жената, за която беше женен цели пет нещастни години. Стиснал здраво устни, решително направи крачка към Лиз-Ан. Тя продължи да отстъпва, докато гърбът й се опря в стената. — Аз мисля — каза той, като подпря ръцете си на стената от двете страни на главата й, — че жените много по-често от мъжете извършват предателства.