Неочаквано от устата й се разнесе горчив смях, който внезапно замря. Тя протегна ръка и докосна с ръкавиците си основата на врата му, а после ги плъзна надолу, по гръдния му кош. Рейналф застина. Не беше свикнал да го докосват така безсрамно жени, които още не са споделяли леглото му.
— А аз никога няма да забравя нашата първа среща — каза тя тихо и безизразно. — Но ти, изглежда, си забравил.
Тя прехапа долната си устна със ситните си равни зъби. Погледът й се плъзна още по-надолу и се спря на веригите, които стягаха краката му. Веждите й бяха смръщени гневно. Да, тя беше красива, много по-красива, отколкото му се беше сторила първия път. Приличаше на дива роза с много остри бодли. Макар цветът да беше благоуханен и мек, бодлите биха могли да го наранят жестоко. Да, той щеше да се радва, ако на него бъде отредена привилегията да я лиши от бодлите й. Би могъл…
Беше едновременно шокиран и отвратен, че въпреки промяната на обстоятелствата, все още изпитва влечението, което се беше породило при първата им среща. Да, ако успееше да я вкара в леглото, щеше да я накара да си плати за сегашните му мъки. Ядосан от факта, че долните му страсти са по-силни от разума, той се хвърли напред.
— Искам да говоря с господаря на този замък!
Тя беше съсредоточила поглед в земята пред краката му и не му обръщаше вече никакво внимание.
— Хм, добре — каза някак разсеяно. — Ако си мислиш за лорд Бърнард, ще трябва да те разочаровам. Вече не си под неговия покрив, лорд Рейналф. Сега си в моя замък.
Да, Рейналф никак не се изненада от думите й.
— Тогава искам да говоря с господаря на този замък!
Тя въздъхна.
— За съжаление, това е невъзможно. Той ще се върне след седмица. А дотогава — Гласът й обезпокоително заглъхна.
Погледът й отново срещна неговия. И тогава, преди тя да е отстъпила, на Рейналф му хрумна нещо. Отпусна тялото си на скобите, които държаха ръцете му, и протегна крака колкото може по-напред. Силните му бедра обгърнаха крехката й талия, а краят на веригата, който падаше спокойно между краката му, я удари в коленете и подкоси краката й. Тя падна тежко върху гърдите му, а косата й се изплъзна от качулката и се разпиля в блестящ водопад.
— А сега — прошепна той с лице, скрито в косите й, — смъкни ключовете от каишката, която опасва нежното ти вратле, и ме освободи.
Тя предизвикателно опря длани в гърдите му и отметна глава назад. От носа й течеше тънка струйка кръв.
— Това няма да ти помогне — предупреди го тя. Избърса кръвта с опакото на дланта си, а после я избърса в предницата на туниката си. — Няма да излезеш жив оттук. — Очите й предизвикателно блестяха, а устата й беше стисната здраво, решително.
— Хайде, направи онова, което ти казах — изръмжа той, — или, кълна се, ще изцедя живота от тялото ти. — И за да подсили въздействието на заплахата, я стисна още по-здраво.
А тя, бърза като котка, протегна ръце и издра лицето му с острите си нокти. Тъй като неговите бяха оковани, единственото, което можеше да стори, беше да я стисне още по-здраво. Тя нададе приглушен вик на болка, отпусна ръце и се помъчи да се освободи от хватката на бедрата му. Ръката й докосна камата, която беше втъкната в пояса й. Поколеба се само миг, а после я издърпа и заби острието й в бедрото на Рейналф. Той диво изкрещя и я пусна. Лиз-Ан също извика и се опита да омекоти удара, който щеше да последва при падането й, като се подпря на ръце, и по тях полепна мръсотията от пода. Въпреки това тя тежко падна първо на хълбоци, а после — по гръб. Дъхът излезе със свистене от гърдите й. Тя вдиша дълбоко и веднага се изправи на крака. Постави ръка на ребрата си, защото я боляха много, и се обърна с лице към нападателя си.
— Ти! — задъхваше се от гняв тя и залиташе на несигурните си нозе. — Ще те пратя в ада заради това!
Рейналф вдигна поглед от камата, която стърчеше от бедрото му. Той също мислеше за убийство.
— Нима не съм вече в ада, кучко?
Тя втренчи поглед в камата и, за негова изненада, пребледня, като видя кръвта, която беше проляла със собствената си ръка. Покри устата си с длан, завъртя се на пети и се втурна към вратата на мазето. Отвори я широко и изчезна, без да погледне назад.
Рейналф дишаше тежко през стиснатите си зъби и се бореше срещу мрака, който заплашваше да го погълне. Отпусна глава и прогони от съзнанието си образа на камата, която все още беше забита в плътта му, но позволи на омразата да завладее душата му. През целия си двайсет и девет годишен живот не беше изпитвал такова огромно желание към никоя друга жена, а ето, че силно искаше да й причини физическо страдание. Не, жените бяха създадени за удоволствие. Те трябваше да бъдат защитавани, а не нападани и наранявани. Но тази жена беше различна — имаше зъл нрав, както беше казал и лорд Бърнард. И още нещо… Той се засмя на глас, когато предателското плътско желание отново го връхлетя.