— Не говоря нито за любовта, нито за брака. Говоря за нападенията и убийствата, за изнасилванията — каза тя и притисна слепоочията си с длани.
Изнасилвания? Тя винаги се връщаше на това. Като гледаше разкривените й като от силна болка черти, Рейналф се замисли за различните страни на нейния характер. Последваха дълги минути на мълчание, през които той спокойно анализира всяка една нейна черта, но целостта непрекъснато му убягваше. И изведнъж, като в проблясък, всичко си дойде на мястото. В този миг той разбра каква е силата, двигател на всичките й действия. Отново втренчил поглед в лицето й, видя там страха. Смръщил вежди, нежно погали разтворените й устни с палеца си. Тя трепна, а той я придърпа в прегръдките си.
— Всичко е заради това, нали? — прошепна той. — Някой се е опитал да открадне девствеността ти.
Очите й бяха толкова широко отворени, че зениците почти покриваха ирисите. Мускулите на челюстта й играеха, кожата й беше станала гореща.
— Кой беше той? — настоя Рейналф.
Тя си пое дълбоко дъх, но продължи да се взира мълчаливо в него.
— Чаруик ли беше? — попита той със свито гърло.
Тя реагира бурно на думите му, все едно че я беше ударил.
— Филип? — извика и диво заклати глава. Дъхът излизаше на пресекулки през разтворените й устни. Отблъсна ръката му. — Не, той е много по-почтен от онзи, който се опита да ме изнасили. Филип беше човекът, за когото исках да се омъжа. Исках това повече от всичко друго на света.
Рейналф трепна, сви се като от удар. Значи беше обичала Филип, или поне е мислела, че е влюбена.
— А защо не се омъжи за него?
С поглед, прикован в неговия, тя вдигна гордо глава.
— След онзи случай той помисли, че съм загубила девствеността си, и реши, че вече не ме иска.
Рейналф заскърца със зъби. Филип Чаруик наистина беше копеле! Макар много да му се искаше да я погали, да я приласкае, Рейналф стоеше далеч от нея, защото знаеше, че докосването му няма да й хареса в момента.
— Щом не е бил Филип, тогава кой? — настоя той. Трябваше да знае. На всяка цена.
И Лиз-Ан избухна.
— Ти беше! Ти, Рейналф Уордю!
ГЛАВА 15
Сега беше ред на Рейналф да реагира бурно. Отстъпи крачка назад. Не вярваше, това не можеше да е вярно, но обясняваше всичко — затварянето му в мазето, омразата й, съжалението й, че тялото й реагира на ласките му… Като през мъгла, той чу, че тя отново говори нещо, и направи усилие да се концентрира, защото съзнаваше, че думите й са като парчетата на мозайка, че те ще разрешат загадката.
— И знаеш ли какво направи? — извика тя и се отблъсна от стената. Вече не беше жертвата, а хищникът, нападаше. — Ти разруши, унищожи всичко, което ми беше скъпо — баща ми, Филип, Джилбърт… — В гърлото й се беше образувала буца от неизплакани сълзи. — Можеше да убиеш Джилбърт, когато нападна лагера ни, но той и така е изгубен както за мен, така и за всички други. — Притисна слепоочията си с длани. — Сега — продължи тя — бих искала да знам как ще се оправдаеш. Дали ще отречеш всичко?
Рейналф трябваше да положи усилие, за да излезе от вцепенението.
— Допуснала си грешка — каза той. — Повярвай ми, Лиз-Ан, не може аз да съм направил това.
Ръката й се стрелна и го удари по лицето. Той не помръдна.
— Ти беше! — заяви тя. Дори ярката червенина, която се образува на бузата му, не можеше да я задоволи.
— Не, друг е бил — настоя той.
Тя се засмя горчиво.
— Не те обвинявам, че отричаш. Сигурно не ти харесва това, че една жена те надхитри и победи.
— Отново не знам за какво говориш.
— За това — изсъска тя, като вдигна дясната си ръка, за да му попречи да се доближи до нея и за да види той изкривения й пръст. — Глупаво от моя страна. Когато те ударих, палецът ми трябваше да е от външната, а не от вътрешната страна на юмрука ми. Но нямам право да се оплаквам, защото успях да те спра. Ти не взе от мен онова, което не исках да ти дам. Спомни ли си сега?
Той поклати глава.
— Видях те за първи път едва в замъка на лорд Лангдън.
Лиз-Ан не обърна внимание на болката, която избухна в главата й, точно зад клепачите. Сграбчи косата му и я дръпна така, че той да я вижда.
— Няма друг мъж с коса като твоята, с цвета на току-що паднал сняг. Нито пък с очи, черни като нощта. — Тя отпусна ръка и отстъпи назад. — И с твоя ръст — каза тя шепнешком. — Не може да съм сбъркала. — Тя извърна глава. — Не, не може да греша.