— Въпреки това грешиш — отговори той и я дръпна към себе си. — Не съм този, за когото говориш.
— Ти нямаш белега, единствено в това е разликата. Но иначе си съвсем същият.
Рейналф се хвана за думите й.
— Белег? — повтори той. — За какъв белег говориш?
Когато тя вдигна коляно и го насочи между краката му, той отстъпи встрани и успя да избегне удара. Наведе се и само с едно движение я вдигна на рамо. Занесе я до леглото и нежно я положи върху завивките. Когато тя се опита да стане, той се наведе и я принуди отново да легне. Приближи лицето си до нейното. Тя най-сетне се успокои и вдигна поглед към него.
— Мъжът, който се е опитал да те изнасили, не би проявил търпение, Лиз-Ан — каза той тихо. — Не би те чакал, докато станеш готова да му дадеш онова, което иска.
Лицето й изразяваше единствено объркване. У него се породи надежда. Тя беше несигурна. Доближи лицето си още повече до нейното. Гледаше я, без да премигва.
— А и ти не би го пожелала така, както желаеш мен. — И за да й докаже, сведе устните си към нейните.
Лиз-Ан стисна здраво очи. Лежеше съвсем неподвижно. Опитваше се да се абстрахира от топлината на устните му, които искаха, изискваха отговор от нейните. Напразно се опитваше да мисли за друго. Докосването му я връщаше към настоящия момент. Не съществуваше нищо друго, освен ласката на устните и езика му. Острите, настоятелни усещания плъзнаха от гърба й навсякъде по тялото, приятни като топъл бриз. Макар разумът й да се опитваше да протестира, тялото й беше напълно подвластно на желанието. Тя тихо простена и пъхна езика си в устата му. Той незабавно вдигна глава и погледна в очите й. Тя повдигна клепки и срещна горещия му поглед. Той й се усмихна, макар и с известна горчивина.
— Макар ти да се опитваш да отречеш истината, тялото ти знае най-добре — каза той и погледна подутите й устни. — С твое или без твое съгласие, онзи друг мъж, за когото мислиш мен, щеше да си вземе своето.
Изправи се и отиде до вратата.
— Помисли си върху това — каза той и в следващия миг вече беше излязъл.
Думите му имаха известен ефект. Обърнаха внимание на Лиз-Ан върху някои аспекти, които се опитваше да заобиколи. В тях имаше истина, която упорито не искаше да признае през последните няколко дни. Макар очите й да говореха друго, сърцето й упорито отказваше да повярва, че Рейналф е виновен за онази ужасна нощ. Закри очите си с длани и горещо се помоли на Бога, който я беше изоставил през всички тези години.
Както Рейналф предполагаше, Лиз-Ан заяви, че не се чувства добре, и не слезе за вечеря. На нейното място седна Уолтър. Със сериозно лице и поверителен тон, той предаде на Рейналф всичко, което беше успял да научи за Чаруик. Рейналф се наведе към него, когато той му заговори за рицарската служба на Филип при краля, или по-точно за липсата на такава.
— Той плаща данък, за да избегне военната служба — каза Уолтър.
— Значи е страхливец? — прошепна Рейналф с поглед, отправен край Уолтър, към предмета на техния разговор. Чаруик не забеляза, че го гледат, защото вниманието му беше насочено към едно красиво заоблено слугинче.
— Така изглежда — отговори Уолтър. — Но ми казаха, че все пак има известен опит. През първите три години след удостояването му с рицарската титла, той служил добросъвестно на краля. Само през последните години избягва да прави това.
Рейналф замислено поднесе чашата към устните си и пресуши и последното останало в нея вино.
— Какво друго научи?
Уолтър поклати глава.
— Малко след като Филип развалил годежа си с лейди Лиз-Ан, се оженил за богата на земи вдовица и почти удвоил богатството си.
Като чу това, Рейналф повдигна вежди.
— Предполагам, че тя вече не е жива?
Уолтър потвърди предположението му и се наведе още по-близо към господаря си.
— Умряла преди две години при доста съмнителни обстоятелства. Сър Филип казал, че паднала по стълбите и си счупила врата, но хората говорят, че първо бил счупен вратът й, а после била блъсната по стълбите.
Пръстите на Рейналф стиснаха дръжката на камата толкова силно, че кокалчетата им побеляха.
— Ти мислиш ли, че това са само клюки? — попита той.
Васалът му поклати глава. Беше доловил мъката, която господарят му изпитваше.
— Страхувам се, че може би хората говорят истината. Приказките за неговата жестокост надминават всичко, което съм слушал досега. В тях трябва да има и зрънце истина…
Рейналф се замисли над думите му. Поднесе халба бира към устните си и отново погледна към сър Филип. Срещна леденостудения му поглед. Без да отделя очи от неговите, Рейналф отпи от халбата още веднъж, преди да я остави на масата. Външно спокоен, той видя как устните на Чаруик се извиха в злобна усмивка. Значи можеха да се разбират помежду си, помисли си Рейналф. Отлично! Отново се обърна към Уолтър.