— Спазих клетвата, която ти дадох — каза тя тихо. — И се надявам, че не съжаляваш толкова много, колкото аз.
Час по-късно, в присъствието на Хенри, Елинор и неколцина от хората на Рейналф, Лиз-Ан и избраникът й се изправиха пред свещеника и размениха брачни клетви. Забавянето беше причинено от желанието на кралицата да бъде подходящо облечена за случая. А и дрехите на Лиз-Ан, взети назаем, не бяха особено прилични. Три шивачки бяха преправили бързо една от роклите на Елинор, кремава и богато избродирана, за Лиз-Ан. Отдолу прибавиха парче дантела, тъй като Лиз-Ан беше доста по-висока от кралицата. Отчаяна и нещастна, тя седеше мълчаливо и неподвижно, докато няколко момичета прибираха косата й под тънък воал и я украсяваха с гирлянди от цветя. Лиз-Ан нямаше представа, колко е красива така, докато не срещна погледа на Рейналф. Мислеше, че никога не би могла да му прости начина, по който я погледна пред олтара — като че ли я виждаше за първи път. По време на церемонията погледът на Лиз-Ан беше сведен към пода. Вдигна очи към свещеника само когато трябваше да произнесе брачната клетва. Изпитваше силна болка, че е принудила Рейналф да се ожени за нея, макар да не беше сигурна, че трябва да се чувства точно така. Знаеше, че не е постъпила правилно, но не можеше да избере Филип. Вчера, когато го беше видяла с очите на пораснала девойка, беше разбрала колко слепи са били очите на момиченцето, каквото беше преди години. Не успя да се отърси от мислите си и когато Рейналф повдигна лицето й към своето и я целуна. Не успя да отвърне на целувката му. Олюля се и трудно фокусира погледа си върху обкръжаващите я усмихнати лица. Геоф първи застана до нея и я поздрави. Усмихна й се широко, топло и приятелски стисна ръката й.
— Сега вече наистина си моя господарка — каза той.
Тя се опита да се усмихне. Нещастен опит. Очите й се изпълниха със сълзи. Някой й подаде носна кърпичка. Тя проследи с поглед ръката и видя усмихнатото лице на Уолтър. И застина. Да, той наистина й се усмихваше! Но защо, за Бога? Не мислеше, че е доволен от тази женитба. Нали не я обичаше?! Размаха носната кърпичка под носа й, което беше знак, че настоява тя да я вземе. Лиз-Ан с благодарност я прие и попи сълзите, които заплашваха да тръгнат надолу по бузите й. Рейналф усети настроението й и побърза да я отдалечи от тълпата доброжелатели. Като преглътна конвулсивно няколко пъти, вдигна поглед към лицето му и с изненада видя, че и той се усмихва. Сърцето й прескочи един удар. Той я прегърна, притисна я към себе си и целуна слепоочието й.
— Нека се възползваме от положението, а? — прошепна тихо той. Топлият му дъх накара кожата й да настръхне.
Тя кимна.
— Ще се опитам… съпруже.
Тя не видя усмивката, озарила лицето му. Хареса му думата, отронила се от устните й. Миг по-късно двамата влязоха в залата, където беше сервирана гощавка, макар и приготвена набързо. Тълпата почели ги с присъствието си гости обгърна Лиз-Ан. Стори й се, че цял Лондон се е събрал, за да отпразнува случая. Мъжете бързаха да поздравят Рейналф, да го потупат по гърба и да шепнат в ухото му думи, които Лиз-Ан не можеше да чуе. За разлика от тях, жените не бяха много доволни и весели, особено младите неомъжени девойки, които с копнеж гледаха към красивия младоженец. Смръщила вежди, Лиз-Ан обърна поглед към ясно очертания профил на Рейналф. Опита се да го види в различна светлина, да се абстрахира от омразата и предварителната си представа за него. И за първи път видя онова, което другите вече знаеха. Рейналф беше не само красив, но също така млад и жизнен. И беше барон, високо ценен от краля. Беше уважаван от всички, търпелив и… мил. Да, онова, което пречеше на жените да общуват с нея, беше завист. Без съмнение, всяка една се смяташе за по-достойна да бъде негова съпруга. Всяка се смяташе за по-красива от нея, защото нейната коса беше черна, а ръстът — неподходящ за една дама. Внезапно отново я осени мисълта за качествата на Рейналф. Беше ли наистина той уважаван, търпелив и мил? Изведнъж основите, върху които беше изградила представата си за него, се разклатиха. Мъжът, който се беше опитал да я изнасили, със сигурност не притежаваше тези качества. А мъжът, който сега беше неин съпруг, като че ли беше добър човек.
— Лиз-Ан? — Гласът на Рейналф достигна до нея сякаш много отдалеч.
Изненадана, стресната, тя вдигна поглед към него.
— Хм?
— Всичко наред ли е?
Тя кимна и се насили да се усмихне весело.
— Да, чувствам се добре.
Той не й повярва, но нямаше време да й зададе повече въпроси, защото пред тях застана кралят.
— Хайде, барон Уордю — каза той, — не пази булката само за себе си. Сподели с нас своето щастие.