Като видя очевидната му неохота да се раздели с нея, Хенри се засмя.
— Няма да те задържам дълго — каза той. — Само ще поискам мнението ти по въпрос, който не ми е много по сърце. Ела.
Рейналф се усмихна извинително на Лиз-Ан, преди послушно да последва краля. Разочарована, тя гледаше нещастно как двамата изчезнаха в тълпата. Като се видя сама, фокус на всички любопитни погледи, започна да търси Геоф и Роланд, в чието приятелство беше сигурна. Сигурно бяха наблизо. Не ги намери, но Уолтър намери нея.
— Милейди — каза той, — съпругът ви не може да ви е изоставил така скоро, а? — Усмихна й се съчувствено.
Лиз-Ан наистина беше благодарна да види познато лице сред тълпата, пък било то и на вдъхващия страхопочитание сър Уолтър.
— Страхувам се, че кралят ми го отмъкна — каза тя и се усмихна горчиво.
— В неговия сватбен ден? — Когато тя кимна, той въздъхна. — Тогава може би ще се съгласиш да ти правя компания.
Обзе я неизказано облекчение и тя му се усмихна съвсем искрено. Трапчинките се появиха на бузите й. Уолтър незабавно се поддаде на тяхното очарование. Не знаеше, че усмивките могат да бъдат толкова пленителни. Чертите й бяха напълно променени, озарени.
— Нямаш ми доверие, не искаш да ме оставяш сама, така ли? — попита го тя, когато той я преведе през тълпата и двамата се озоваха в едно тихо ъгълче на залата.
Той повдигна вежди и й се усмихна.
— Не, всъщност не бях се сетил за това — каза той, като се подпря с ръка на стената. — Но сега, след като ти и без това повдигна въпроса, ще те попитам дали възнамеряваш да се държиш зле с господаря ми и след сватбата.
Усмивката й изчезна.
— Може и да не повярваш, Уолтър, но не лошотията ме кара да се държа така с господаря ти. Мислех, че действията ми са повече от справедливи.
Той забеляза мъката, изписала се на лицето й.
— Хм — прошепна. — А сега?
Тя сведе поглед към върховете на обувките си.
— Сега не съм така сигурна. Може и да съм грешала — призна тя, — макар логиката да говори друго.
— Тогава кое ще следваш? — попита я той. — Сърцето или разума?
Неочакваният му въпрос я изненада. Не беше подготвена да му отговори. Просто стоеше и го гледаше с широко отворени очи.
— Може би и двете.
Неясният й отговор не го задоволи.
— Съобразявай се със сърцето си — посъветва я.
Стоплена от загрижеността му, отново му се усмихна.
— Ще си помисля върху думите ти. Но кажи ми ти винаги ли следваш сърцето си? — Нещо й подсказваше, че не случайно й дава този съвет.
Той незабавно отклони погледа си, размърда неспокойно крака и прочисти гърлото си.
— Би ли искала да пийнеш нещо?
Тя се засмя.
— Сърцето или разумът, Уолтър? Не ми отговори.
— Не, и нямам намерение да ти отговоря.
Тя не настоя, макар да направи гримаса на недоволство.
— Добре, но как искаш да следвам съвета ти, който дори ти не намираш за разумен.
— Не съм казал такова нещо… — Думите му заглъхнаха, когато осъзна, че тя без малко щеше да го надхитри и да изтръгне признание от него.
Като видя, че е загубила схватката, Лиз-Ан въздъхна и скръсти ръце на гърди.
— И защо така изведнъж започна да проявяваш любезност към мен?
— Така ли?
Тя кимна.
— Да. Ако не ме лъже паметта, преди известно време ти със задоволство ме нарече змия.
— Така ли? — глупаво повтори той. — Да, предполагам, че може и да съм го направил.
— И какво промени мнението ти за мен?
— Не съм казал, че то се е променило.
Тя повдигна високо вежди.
— Значи все още мислиш, че съм змия?
Той се засмя, като видя колко е възмутена.
— Не, не мисля така.
— Радвам се да го чуя. — Тя сбърчи нос. В последвалата тишина се чу как стомахът й къркори. Звукът беше обезпокоителен. Объркана, тя го притисна с длани и сви рамене.
— Не си яла нищо, нали?
— Не, от вчера не съм слагала хапка в уста.
Уолтър я поведе към масата, отрупана с превъзходни ястия.
— Тук има ужасно много храна. Почакай ме, ще ти донеса чиния.
Да, мислеше си Уолтър, докато се отдалечаваше, лейди Лиз-Ан наистина не беше лоша жена. Можеше да се надява, че тя и Рейналф ще изгладят противоречията си и ще заживеят спокойно. Рейналф имаше нужда от наследник за обширните си земи и, за разлика от красивата Арабела, Лиз-Ан щеше да му роди здрави синове и дъщери.
Останала отново сама, Лиз-Ан се огледа. Геоф и Роланд не се виждаха никъде. С нарастващ интерес, започна да гледа как хората на Рейналф се домогват до вниманието на момичетата, които сервираха храната, и на неомъжените момичета, чиито брой далеч надхвърляше този на мъжете в залата. Да, ритуалът на ухажването й се стори интересен. Като погледна сватбената си рокля, Лиз-Ан изпита благодарност към кралицата, че е проявила щедрост в нейния сватбен ден. Роклята беше чудесна, подчертаваше тънката й талия и… Изведнъж, неочаквано, й хрумна, че е възможно тя, Лиз-Ан, да се удивлява на типично женското си облекло, още повече — да се ласкае от него. Бяха минали години, откакто за последен път се беше погрижила с радост за външността си. Господи, какво може да е направила женитбата с нея? Поклати глава. Не женитбата, а Рейналф беше виновен за промяната. Можеше ли да се лиши от защитата, която й предлагаха мъжкото облекло и мъжките обноски? Нима вече не копнееше за удобството на широката туника и ботушите? Не, като че ли вече нищо нямаше смисъл.