Като остави скуайъра си да пази навън, господарят му, с кама в ръка, влезе в голямата тъмна зала. Нямаше никаква светлина, но звуците, които издаваха множеството спящи на пода мъже, жени и деца, му помагаше да се движи в тъмното. Вече уморен, той започна тежко да изкачва каменните стъпала. Звукът от стъпките му му се стори оглушителен. Като стигна първата площадка, подаде главата си иззад ъгъла и огледа широкия, осветен от факли, коридор. Беше тихо. Нищо не помръдваше. Дали не беше прекалено тихо и спокойно, помисли си той, докато се прокрадваше към вратата на стаята, за която му бяха казали, че принадлежи на господарката на замъка. Постави ухото си до отвора и се ослуша. Не чу нищо, затова съвсем тихо бутна вратата. Единствената светлина в стаята идваше от огъня, който едва-едва гореше. Погледът му се насочи към голямото легло, където неподвижно спеше неговата жертва. Той затвори вратата и остана на мястото си известно време, колкото да прецени положението. А после пристъпи напред. На походно легло, разположено до краката на голямото легло, спеше камериерката на дамата. Той реши, че първо трябва да обезвреди нея. Бързо пъхна един парцал в устата й, а после завърза ръцете и краката й. Тя отвори изпълнените си с ужас очи и ги втренчи в него. Той й се усмихна подигравателно, потупа я по дупето и мина покрай нея. Когато застана до леглото, дамата, която спеше в него, се събуди, седна, потърка сънените си очи и го погледна. И веднага пое въздух, за да изпищи. Той се хвърли към нея. Успя да запуши устата й с ръка и да я бутне назад върху леглото. Затисна я с тялото си и тя, останала без дъх, едва се съпротивляваше. Той вдигна глава, ослуша се и чу първите признаци на тревогата, която обхващаше замъка. Молеше се на Бога хората му да са заели вече позициите си, да са спуснали подвижния мост, а подкреплението да е на път. Ако всичко вървеше добре, след броени минути замъкът щеше да е в ръцете им. Жената под него се посъвзе, успя да си поеме въздух и започна да се бори, като бясно мяташе ръце и крака. Той високо изруга, когато коляното й го уцели между бедрата. Стана от леглото и я повлече след себе си. Ръката му продължаваше да затиска устата й. Той безмилостно я притисна до мокрите си дрехи. Тя продължаваше да се съпротивлява.
Когато най-после жената се успокои, той я завлече до светлината на огъня. Премръзналото му тяло се радваше на пламъците. Жената вдигна предизвикателно глава и го погледна. Черните й очи горяха като въглени. Те му казваха, че гневът й е безграничен, а страхът — голям. Като се имаше предвид възрастта й, майката на Рейналф Уордю все още беше красива. Кожата й беше гладка и чиста, фигурата й — стройна и приятно закръглена. Дългата й коса беше почти толкова светла, колкото и тази на сина й, но вече прошарена тук-там. С това се изчерпваха приликите между копелето и майка му, защото нейните черти бяха изчистени и деликатни, а и тя далеч не беше висока като сина си. Трудно му беше да повярва, че тази крехка жена е могла да роди такъв син, но косата беше очевидно доказателство.
— Ако се държите добре, няма да имате причина да се страхувате от мен, лейди Зара — увери я той и се запита защо ли пък тя трябва да го интересува. — Дойдох само за да взема онова, което е мое… и да платя старите си дългове към вашия син.
Очите на жената се разшириха, отправиха мълчалив въпрос, но той нямаше време за губене, за да й разказва цялата история. Приближи острието на камата до тънката й шия и бавно махна ръката си от устата й. Тя погледна към оръжието и не издаде нито звук. Той я дръпна за ръката и двамата излязоха в дългия коридор. Останалите обитатели на замъка бягаха насам-натам като обезумели. Спираха се, когато той минеше край тях, и ужасени гледаха как води господарката им към стълбите. В голямата зала, където набързо бяха запалили няколко факли, той се спря и зачака всички да обърнат погледите си към него. Отвън, от вътрешния двор, през отворените врати долетя тропот на копита. Ясно беше, че хората му вече са минали по моста и са в замъка. Щеше да има бой, но добре обучените му войници скоро щяха да вземат надмощие. Това, че лейди Зара им беше заложничка, щеше да им помогне и щяха да избегнат проливането на много кръв. Минаха няколко секунди, преди да го забележат, а когато това стана, из залата се разнесе приглушен шепот. После всички притихнаха, вперили поглед в него, жената и камата, допряна в гърлото й.