— Изпратете съобщение до началника на охраната, че държа лейди Зара в ръцете си — извика той. — Само ако тя се съгласи на пълно подчинение и да предаде крепостта в наши ръце, няма да й се случи нищо лошо.
— Синът ми ще те убие и така ще платиш за нанесената ми обида — каза остро тя.
— Не, няма да може, защото аз първи ще го заколя — отговори той.
Тя започна да се съпротивлява, въпреки че острието още бе опряно в гърлото й.
— Пусни ме, разбойнико! — извика и го удари през лицето.
Облада го силен гняв, но не й отвърна.
— Разбойник? — Гласът му беше опасно тих и ласкав. Хватката на ръцете му стана още по-жестока. — Аз съм барон Джилбърт Балмейн от Пенфорк.
Тя го погледна.
— Да, знам кой си — каза тя все така остро, — макар да не смятам, че титлата приляга на човек като теб. — И тя отвърна от него поглед, изпълнен с презрение.
Джилбърт се засмя, но смехът му приличаше повече на лай.
— Значи е вярно, че са ви предупредили. Това ме изненадва. Наистина, не се замислих много, за да преодолея вашата защита. Лесно е да се превземе замъкът на барон Уордю.
— Ти си подъл и противен! Ако беше дошъл само с ден по-рано, атаката ти щеше да свърши по друг начин.
— Глупаво е било, че толкова бързо сте отпуснали охраната.
— Не можехме да предположим, че един рицар може да се забави толкова дълго — отговори тя. — Но ти си куц, нали? По рождение ли имаш този недъг?
Нямаше представа, колко дълбоко го засегнаха думите й. Като направи неимоверно усилие, Джилбърт успя да се отдръпне от ръба на бездната, която заплашваше да го погълне.
ГЛАВА 18
Рейналф опря длани в перваза на прозореца и се вгледа навън, в звездната нощ. Бяха минали часове, откакто Лиз-Ан припадна в залата. Сега тя спеше. Беше ядосан на себе си, че позволи на краля да го отдели от нея. Да, дяволите да го вземат, трябваше преди всичко да помисли за нея! Трябваше да се досети, че тя не би могла да се защити от всички онези хора. А той беше изпитал гняв, разочарование и ревност, когато я беше видял със сър Филип Чаруик. Телата им бяха толкова близо едно до друго, че почти се докосваха. Бързото отдалечаване на Чаруик и припадането на Лиз-Ан повдигаха въпроси, на които още не му беше отговорено.
Хората му не бяха успели да открият Чаруик. Най-после някой им каза, че той бил напуснал замъка веднага след сватбата, като взел със себе си и малкото си хора. На Рейналф му се искаше да тръгне след него, но трябваше да остане при Лиз-Ан. Уморено, той хвърли поглед през рамо към мястото, където лежеше тя. Свещта хвърляше сенки по лицето й, което изглеждаше още по-бледо поради рамката от черна коса. Като напрегнеше слух, той долавяше бавното й, равномерно дишане. Личният лекар на кралица Елинор го беше успокоил, че няма нищо страшно и че Лиз-Ан сама ще се събуди, когато му дойде времето. Беше казал, че изтощението и възбудата са причина за припадъка й, а в добавка и факта, че цяло денонощие не е слагала хапка в уста. Последното особено тревожеше Рейналф. Беше й изпратил табла с храна предната вечер, но камериерката му беше казала, че Лиз-Ан въобще не се е докоснала до храната. И въпреки това той не се беше погрижил днес тя да хапне нещо, не беше настоял. Не можеше да се отърси от предчувствието, че в цялата работа има и нещо друго, освен умората от преживените вълнения. Беше сигурен, че припадъкът й има нещо общо с думите, които си бяха разменили тя и Чаруик. Разтри челото си с ръка, отиде до леглото и седна на стола, който беше поставил до него. Наведе се над Лиз-Ан и махна кичурите коса, които покриваха лицето й. Клепачите й потрепнаха. Стори му се, че тя простена насън.
— Лиз-Ан? — повика я той и допря дланта си до студената й буза. Дишането й осезаемо се промени. Тя сгуши лице в дланта му.
Рейналф се изправи. Прокара пръстите си по брадичката й, погали леко разтворените й устни. Клепачите й се повдигнаха.
— Рей… — въздъхна тя и усмивка озари устните й. Най-после, тя отвори широко очи и докосна лицето му.
Заля го вълна на облекчение — бърза и топла. Целуна студената й длан. Тя стисна пръсти, като че ли да задържи топлината на целувката му, и отпусна ръката си на леглото.
— Как се чувстваш? — попита той и седна в края на леглото. Бедрото му се притискаше в тялото й.