— Уморена — отговори Лиз-Ан, а после смръщи вежди, защото първото нещо, за което се сети, беше кавгата й с Филип. Дълбокият шок, който последните му думи предизвикаха, беше причина тя да припадне. Твоят съпруг… Той не ти ли прилича на някого? На някой разбойник… Тя прогони спомена. Не искаше да мисли за това сега.
— Съжалявам, ако съм те уплашила — прошепна загрижена. — Не знам как стана така, че припаднах.
Рейналф взе ръката й в своята и сложи палеца си на мястото, където се усещаше пулсът й.
— Не знаеш ли?
— Аз… предполагам, че трябва да се храня по-редовно — призна тя кротко. — А и не спах добре вчера.
— Хм. И сватбата, разбира се.
Доволна, че той й предложи още едно извинение, тя кимна.
— И това също — съгласи се окуражена от усмивката му и проявеното разбиране. А после сбърчи чело. — Много съжалявам за това, Рейналф.
Ръката му застина върху нейната.
— Съжаляваш ли? — попита той и усмивката му изчезна. Разбира се, че беше така. Нима не беше изказала предпочитанието си да влезе в манастир? Тя сведе поглед, кимна с глава и направи усилие, за да седне в леглото. Рейналф й помогна.
— Да — каза тя и се облегна на възглавниците. Не знаеше колко предизвикателно се очертават твърдите й гърди под тънката долна риза. Ръцете й бяха сгушени в скута и тя ги погледна, преди да продължи: — Не биваше да те насилвам да се жениш за мен, но просто нямах избор. Разбираш ме, нали?
Не, не я разбираше, но искаше.
— Нямаше избор? Но кралят ти предостави избор — Чаруик и мен.
Тя се засмя горчиво.
— Избор? Не, Рейналф, това не беше избор. Никога не бих се омъжила за Филип, дори кралят да не ми беше дал друга възможност. Мисля, че по-скоро бих умряла.
— Защо?
Тя се поколеба. Не знаеше какво да каже, какво да премълчи и въобще как да се държи за в бъдеще. Рейналф взе ръцете й в своите и се наведе към нея.
— Сега съм твой съпруг, Лиз-Ан. Ако искаме да живеем в мир, ще трябва да споделяме всичко един с друг. Трябва да ми се довериш.
Да му се довери. Нямаше да й е трудно да го направи, разбра тя с почуда. Искаше да му се довери. Пое си дълбоко дъх, кимна и каза:
— Ако на света има някой, когото да мразя, колкото мразех теб, Рейналф, това е Филип. Израснах с любовта си към него. Той беше мой идол, следвах го навсякъде. В моите детски очи той беше съвършен. — Тя се отпусна на възглавниците и се загледа в балдахина над главата си. Хапеше долната си устна в напразни опити да си възвърне спокойствието, което започваше да й се изплъзва. Рейналф чакаше. Чувството в гласа й предизвикваше у него ревност, която стягаше вътрешностите му. Трудно му беше да преглътне факта, че тя е обичала и друг, освен него. — Той никога не беше мил и любезен с мен — продължи тя. — Бях много висока за възрастта си и много неугледна на вид, а косата ми беше като черна конска опашка. Без съмнение, не съм била привлекателна за него. — Тя въздъхна — Под носа ми, а и под този на баща ми, той непрекъснато спеше със слугините от нашия замък. — Рейналф гледаше как по лицето й пробягват различни чувства. — Макар поведението му да ми причиняваше дълбока болка, в края на краищата, започнах да си казвам, че няма значение. Виждаш ли, Филип ми принадлежеше. Никой не подлагаше на съмнение това, че един ден аз ще бъда негова съпруга и ще родя неговите деца. Такава беше съдбата ми и аз бях готова да й се отдам с плам, какъвто само едно дете може да изпитва. — Тя го погледна в очите. — Две години не го видях, но непрекъснато мислех за него. Бях тръгнала за сватбата и Джилбърт беше с мен, когато… Когато лагерът ни беше нападнат. Бяхме изненадани и почти не оказахме съпротива. — Тя стисна здраво устни. — Когато видях Джилбърт, бях сигурна, че е мъртъв. Имаше толкова много кръв… Навсякъде.
— Но той е жив — вметна Рейналф.
— Да, той има силна воля, по-силна от моята. — Лека усмивка премина през лицето й и бързо изчезна. — И когато Филип отказа да се ожени за мен — каза тя бързо, прекалено бързо, — баща ми не можа да понесе удара и умря.
— И ти все още мислиш, че аз съм този, който е нападнал лагера ви и е осакатил брат ти онази нощ? — попита Рейналф. Гласът му прозвуча по-рязко, отколкото му се искаше.
Тя погледна встрани, защото не искаше да вижда болката, изписана на лицето му.
— Вече не знам — каза приглушено. — Бях толкова сигурна, че беше ти, но сега…
У Рейналф разцъфна надежда.
— Не ми е толкова лесно да ти се доверя, Рейналф. Много дълго живях с тези болезнени спомени и не мога така бързо да се освободя от тях… макар че много ми се иска.
Не му предлагаше много, но все пак беше нещо повече от онова, което беше готова да даде досега. Без да каже дума, Рейналф се изправи и отиде до огнището. Върна се след малко и сложи табла с храна на леглото.